Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Знаеш ли кое е най-лошата част? — рече Кат с дрезгав глас. — Дори аз самата започнах да се съмнявам в себе си.

— Не — Серафин сложи ръка на рамото на Кат. — Не трябва.

— Не разбирам — добави Кат. — Защо ми го причинява?

По-късно същия ден Кат стоеше на перона на гарата, увита в палтото си. В чантата носеше стегозавъра на Лео. Тя си спомни деня, в който той тръгна и как искаше да го вземе в Шотландия, но Кат не беше разрешила. Сега й се искаше да може да върне този миг.

След като тръгна от чайната, тя си отиде у дома, за да събере някои неща, след това отиде направо на гарата на Скарбъро. Чарли й беше дала аванс за рецензиите, за да може да си купи билет за връщане.

Кат си представи градската къща до ливадите, където е отседнал Лео с баба си и дядо си. Искаше единствено да е там и да държи сина си отново в ръцете си.

Тръпки я бяха побили от тона в гласа на Джейк. Мислите й препускаха оттогава насам и чертаеха различни сценарии — протяжно съдебно дело, адвокати, които се ровят в личния й живот, правни сметки, които се трупат към всички останали в коридора й. Какво знаеше тя за закона? Ще трябва да се научи бързо.

А през цялото време отвътре я гореше тиха ярост — мисълта, че мъжът, когото някога бе обичала, й причинява всичко това.

Във влака тя остави книгата си на една страна и се загледа в пейзажа през прозореца в опит да отърси ума си от всичките въпроси, които я глождеха. Вагонът беше тих и празен и за пръв път й се искаше да беше пълно с хора, само и само да се разсее.

Добре беше, че поговори с Чарли и Лети, за да получи известна представа за положението. До известна степен това я увери, че упованието на Джейк за пълно попечителство е слабо. Но Кат все още се чувстваше уязвима и знаеше, че няма да се успокои, докато не прибере Лео обратно у дома.

Когато с Джейк се бяха разделили, си беше обещала, че ще изгради безопасно убежище за Лео. Сега беше по-решена от всякога да спази това обещание.

Ливадите бяха покрити със скреж и докато Кат минаваше през тях, си спомни разходките им с Джейк, когато бяха на гости на родителите му. По онова време тя беше още в университета и й се струваше, че нищо не може да попречи или да застане на пътя на любовта, която изпитваха един към друг. Но малкото им новородено извади пукнатините във връзка им и с всяка безсънна нощ тези пукнатини ставаха все по-големи. Това беше нещо бавно, коварно. Джейк не искаше да промени начина си на живот и я беше убедил, че не трябва да правят компромиси. Тя бе завладяна от любовта към сина си, разкъсвана от необходимостта да запази Джейк щастлив, което я беше оставило с чувството, че се разпилява.

Нищо не можеше да върне времето, когато бяха щастливи заедно, но тогава наистина вярваше, че са намерили нов баланс, така че да бъдат родители, макар и вече да не са влюбени. Може би беше наивно от нейна страна да смята, че е възможно — че биха могли да бъдат приятели след всичко, което са преживели.

Даян, майката на Джейк, отвори вратата.

— Кат? — Челото й беше набраздено и от обичайната й усмивка нямаше и следа.

— Съжалявам, че се появявам без предупреждение.

— Не, радвам се, че си тук. Моля те, заповядай.

— Лео тук ли е? — попита тя, като се ослуша, но не можа да чуе нищо в къщата. У нея се надигна паника. — Той е тук, нали? — попита бързо отново.

— Да — каза Даян. — Не се притеснявай, той е в другата стая. Лео!

Те отидоха в хола, където Лео седеше на килимчето за игра в средата на пода, обграден от мрежа железопътни линии. Кат сложи ръка на сърцето си и се усмихна, изпълнена с облекчение, че го вижда отново.

— Мамо! — извика той и скочи към нея.

Тя разтвори ръце и го прегърна, като притисна малкото му телце в топлата си закрила. Вдъхна аромата на косата му и опря лице в русите кичури. Кожата на рамото и врата му, оголена от опънатата от прегръдката тениска, беше невероятно мека. Горещи сълзи потекоха по бузите й и трепнаха по горната й устна. Тя го стисна, после осъзна колко здраво го държи и разхлаби прегръдката си. Не искаше да знае колко е била притеснена. Беше длъжна да направи живота му възможно най-нормален.

Тя го пусна и, когато той се отдръпна назад, го погледна, застанал пред нея.

— Колко си пораснал! Отново! — засмя се тя. — Как ще ти наваксам?

— Липсваше ми, мамо — каза Лео.

Тя прокара ръка по бузата му. Думите не можеха да опишат как се чувстваше сега, когато бяха отново заедно. Притисна го плътно до себе си.

— Ще ти покажа какво ми подари баба — каза Лео и се отдръпна.