Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Даян се наведе напред и прошепна на Кат:

— Трябва да поговорим. Става въпрос за Джейк. Той изчезна.

Даян и Кат седнаха на дивана в хола. Слънцето струеше през прозореца към залива и изпъстряше червения персийски килим. Лео беше на горния етаж с дядо си Анди. Беше му казал, че трябва да се качат горе, за да запознаят стегозавъра с новите му динозаври. Кат изпита облекчение, че ще има време да си поговори с Даян открито.

— Много съжалявам за това, което се е случило — каза с ръце в скута, като въртеше венчалната си халка нервни. Нямаме представа какво му е щукнало.

— Значи не е вярно онова, което той ми каза — че го подкрепяте?

— Не, не е вярно… Ни най-малко. Той започна да говори за желанието си за попечителство онзи ден, ей така — от нищото, и оттогава ние двамата правим всичко по силите си, за да го разубедим. Не бихме искали Лео да преживее целия този ужас отново — достатъчно му беше изпитанието с раздялата. Освен това знаем, че го гледаш прекрасно — човек трябва само да г види, за да го разбере.

Кат почувства неописуемо облекчение от думите на Даян.

— Това означава много за мен. Бях много притеснена, че сте на негова страна за всичко това.

— Не, скъпа — Даян поклати глава. — Не бихме ти причинили такова нещо.

Облекчението на Кат беше краткотрайно, тъй като сериозността на ситуацията се възвърна. Джейк, бащата на сина й, все още беше в неизвестност.

— Значи казваш, че го няма от снощи?

— Отидох в стаята му тази сутрин и не си беше спал в леглото. Той е изчезнал, без да остави бележка или да каже нещо — клатеше глава Даян. — Като се има предвид състоянието на ума му, сме доста притеснени.

— Той не изглеждаше разстроен, когато говорихме по телефона. Предложи да се съберем отново, но след всичко… — Кат видя болката в очите на Даян и се спря. — Искам да кажа, че вече взехме решение.

— Разбира се. И няма смисъл да обърквате Лео, като се опитвате да поправите нещата, само за да се разделите отново.

— Имате ли някаква представа къде може да е? Питахте ли приятелите му?

Даян кимна.

— Никой не го е виждал.

— А в полицията?

— Твърде рано е за това.

Чу се как Лео говори с дядо си по стълбите и Кат се обърна инстинктивно в тази посока.

— Можем ли да останем тук тази вечер, ние двамата? — попита Кат.

— Разбира се, Кат — каза Даян.

— Не искам да тръгвам, докато не открием Джейк. Не мога да тръгна при тези обстоятелства.

— Намерих бележка на изтривалката за теб, лельо Чарли — каза весело Фло. — Знам, че е за теб. Пише името ти върху нея — тя подаде бял плик на Чарли в кухнята.

Чарли вдигна поглед от купчината пране, което сортираше и взе плика, като заразглежда почерка от предната страна — нямаше адрес, само името й. Трябва да са го доставили лично.

— Колко странно! Благодаря — тя си мислеше за Кат. Беше се обадила сутринта, за да каже, че Лео е добре, но че баща му е изчезнал преди две нощи. Звучеше стресирано и на Чарли й се искаше да има нещо повече, което да може да направи, за да помогне. Но Кат настоя, че й е достатъчно да я чуе по телефона.

Чарли отвори плика, извади листа и го разгъна.

— Мамо, Чарли получи писмо! — извика Фло зад нея.

— Какво пише? — каза Фло, като надникна над рамото на леля си.

Чарли погледна подписа в долната част.

Пипа надникна зад вратата, гушнала Грейси в едната ръка и хванала Джейкъб с другата.

— Писмо? — усмихна се тя. — Какво е това, деветнадесети век? От кого е?

— Не е нищо — отговори бързо Чарли.

— Ти се изчерви! — подразни я Пипа.

— Господи, вие сте ужасни — каза Чарли нацупена. — Ще бъда горе, ако някой има нужда от мен.

Тя отиде до банята и затвори вратата след себе си, за да се порадва на мига тишина. Тя седна на ръба на ваната и разгъна бележката.

Здравей, Чарли!

Хубаво беше да се видим в петък. Възможно ли е да се освободиш този следобед? Да се срещнем в 15:00 ч. на лодките в Пийсхоум парк.

Юън

Тя се усмихна неволно. Той искаше да я види отново.

— Здрасти — рече Юън, когато Чарли пристигна за срещата с него същия следобед. Езерото и паркът бяха тихи и спокойни — имаше само няколко лодки във водата.

— Здравей — каза Чарли. — Получих ти бележката.

— Разбрах — той се усмихна. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Имах малко свободно време — каза Чарли, като се опитваше да звучи равнодушно.

Нямаше нужда да споменава целия труд, който си беше направила, за да помогне на Пипа, така че да може да тръгне навреме и да се срещне с него. Докато се приготвяше да излезе, беше усетила силно вълнение от възможността да го види отново. След тичането и закуската у тях онзи ден беше установила, че не може да си го избие от главата.