Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Два дни търсене и не й беше минало през ума досега. Тя се приближи и успя да различи фигура с отпусната глава в ръце. Това беше Джейк. Дъхът й секна. Намери го.

Кат пристъпи до пейката тихо и седна до него. Той като че ли усети присъствието й. Не вдигна глава, но погледна към обутите й в дънки крака и познатите му кафяви кожени ботуши.

— Кат — каза той, без да вдига поглед.

— Здравей.

Тя видя, че раменете му трепереха и се чу тих плач. Инстинктивно го прегърна.

Той зарови глава в рамото й, точно както синът му правеше, когато се нуждаеше от успокоение. Кат го задържа. Гневът и разочарованието, което се беше настанило у нея от телефонния им разговор насам, все още беше там, но в същото време усети съчувствие към него.

— Всичко обърках — думите му излизаха приглушени в рамото й.

Тя си пое дълбоко дъх. Не беше нужно да е тук, не беше нужно да говори с Джейк сега — нито някога повече. Но докато галеше ръката му, тя знаеше, че щеше.

— Да, обърка доста неща — каза Кат и се дръпна леко. — С родителите ти се разтревожихме адски много.

— Съжалявам — каза немощно той.

— Не е достатъчно. Трябва да поговорим.

Те тръгнаха през града и седнаха в едно кафене. Кат си поръча чаша чай и препечена филийка и закуска за Джейк.

— Гладен си — каза тя, докато той поглъщаше бекона и яйцата.

— Не съм спал, нито съм ял много. Просто се шляех из града в опит да си събера мислите. Кучи студ е. Наех си легло в хостел през първите две нощи, но снощи бях на пейката.

— Е, трябваше да се върнеш у дома — съчувствието й достигна своя лимит. — Повярвай ми, никой от нас също не е спал много. Притесних се, Джейк. Наистина се притесних. Начинът, по който говореше, ме накара да си помисля, че ще направиш нещо драстично, ще се нараниш, може би дори ще заминеш с Лео, без да ми кажеш. И после изчезна безследно.

— Това беше глупаво — Джейк поклати глава. — Не те обвинявам, че си ядосана. Бях пълен идиот. Казвах разни неща, само за да те нараня. И после имах нужда от малко пространство, за да разбера всичко.

— Но защо искаш да ме нараниш? — Кат усети как гневът я обзема отново.

— Защото ме отряза.

— Какво, защото не искам да се съберем отново?

— Защото дори не го обмисли. Предполагам, че за първи път осъзнах точно от какво съм се отказал. Когато Лео се роди, мислех само за онова, което бяхме изгубили… нашата свобода, как можехме да сме спонтанни. Трябваха ми три години, за да оценя с какъв дар сме се сдобили — Лео. Искам да сме семейство. Но тогава ти каза не, отряза ме, защото си мислиш, че е „твърде късно“ за това.

Кат го погледна в очите. Спомни си споделените моменти заедно, смеха, интимността.

— От доста време е твърде късно, Джейк — каза тя твърдо. — И начинът, по който се държиш напоследък, само го потвърди. Аз направих всичко възможно, за да съм сигурна, че ти и Лео можете да имате връзка, че той би могъл да има баща. Но сега… Искам да кажа, как ще продължим напред от тук?

— Права си — Джейк хвана главата си с ръце.

— Съжалявам, Джейк, но не знам дали ще мога да ти се доверя отново.

Джейк се върна, Кат писа на Чарли. С Лео тръгваме към вкъщи. Ще се видим скоро.

К.

Даян и Анди бяха посрещнали Джейк с прегръдки пред Лео, но докато тя опаковаше нещата на сина си, ги беше чула да говорят на висок глас зад затворената врата на кухнята. Лео очевидно беше безпрекословно щастлив да види баща си отново и му беше мъчно, че трябва да се сбогуват. През целия път с влака Кат се разхожда с Лео нагоре-надолу из вагоните, за да си говори с другите пътници и да се забавлява. Сега, след като си бяха у дома и той си беше вече в леглото, тя се озова сама с мислите и съмненията си.

Беше се обадила на Даян и Анди, за да им каже, че са пристигнали и с молба да предадат на Джейк. Тя остави ясно и точно съобщение — каквато щеше да бъде комуникацията им оттук нататък. Беше се надявала, че с Джейк ще бъдат от онзи тип хора, които ще си сътрудничат в родителството гладко, като учтиво ще се договарят за посещенията и нещата, необходими за училищните екскурзии. Но това никога не е било така с тях, а сега трябваше да приеме, че и никога няма да бъде.

Кат си наля чаша горещ шоколад и отиде до прозореца. Навън беше тъмно и в далечината се виждаха фойерверки, а ярките им светлини се отразяваха в морската вода.

Тя продължаваше да си казва, че Лео е вкъщи и че е в безопасност. Това беше всичко, което имаше значение. Но в момента, в който се окажеше сама, без да се разсейва с грижи за сина си, същите стари съмнения я обземаха отново.