Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Звучи, като че ли имате, каквото е необходимо — каза Чарли. — Ще се справите.

— Надявам се да е така — рече Серафин.

— Бях толкова ангажирана в Шотландия, че така и не те попитах как мина срещата ти с Юън миналата седмица — Кат се обърна към Чарли. — Сега ми се струва преди векове.

Чарли се усмихна.

— Всъщност, срещите станаха повече от една.

— Шегуваш се! — Кат се усмихна. — Това звучи интересно. Е, и как вървят нещата?

— Моментът е ужасно неподходящ — каза Чарли.

— Хлътнала си по него — подразни я Кат. Тя побутна Чарли. — Виждам го.

— Може би — неохотно призна Чарли. — Чувствам се добре около него. Той ме кара да се смея и се разбираме много добре. Когато съм с него, никога не ми се налага да се правя на такава, каквато не съм.

— Това е добър знак — каза Серафин. — И как ти се струва — да се доверяваш отново?

— Сещаш ли се какво ти казах за бариерите? Не бих казала, че е станало чудо, но наистина имам чувството, че сякаш започват да падат.

— Това е страхотно — каза Кат.

— Но не тичайте да си купувате шапка — каза Чарли през смях. — Минали са само няколко седмици. Аз определено съм истинско бедствие по отношение на връзките, а и ти сама каза, че и на него не му е това силата.

— Идеална двойка сте значи — усмихна се Серафин.

— Имам добро предчувствие за това — каза Кат. — Мога да си ви представя заедно.

— Знаете ли какво? Доста е вълнуващо — сподели Чарли. — Не съм си позволявала да го кажа досега, но ми е приятно да прекарвам време с него.

— Чудесно — каза Кат. — Отпусни се и се възползвай максимално от това.

Щом го каза, Кат се замисли колко е лесно да пожелава щастие на приятелите си и въпреки това колко рядко се е оставяла да живее според същия съвет. Беше позволила нравът на Джейк да доминира в живота й прекалено дълго време. Животът в сянката му, дори и сега, не й беше позволил да се придвижи напред в собствения си живот. Тя не можеше да го промени, но можеше да направи всичко по силите си, за да се освободи от контрола, който той все още имаше над нея.

— Като споменахме почивка и приятно прекарване — каза Чарли, — остава по-малко от седмица до партито. Знам, че имахме други неща, за които да мислим, но всичко готово ли е?

— Да — каза Серафин. — прегледах списъка, който направихме у Кат, и повечето неща са готови. Ти все още си готова да направиш украсата, нали, Кат? Мога аз да се заема, ако си прекалено заета?

— Няма проблем — отвърна Кат. — Вече съм започнала. А и няма да позволя това, което се случи с Джейк, да ми попречи да се забавлявам.

Кат погледна останалите и се усмихна, като остана съсредоточена:

— Това е за Лети и ние трите ще й организираме паметно парти.

Кат пълнеше ваната за Лео и той си играеше с детските играчки в банята, когато телефонът й звънна.

— Стой тук за секунда, миличък — каза тя на Лео. — Ще отида само да вдигна.

Тя изтича към мобилния си и застана на вратата, където можеше да държи Лео под око.

— Ало?

— Кат, аз съм.

— Татко! — тя веднага грейна, щом чу гласа на баща си. Лео я погледна и се усмихна.

— Дядо ли е? — попита той развълнувано. Тя кимна.

— Как си, по дяволите? Откъде се обаждаш?

— Познай — каза той.

Връзката беше по-чиста от обикновено, но то като че ли не зависеше от това колко далеч е той.

— Къде мислиш, че е дядо? — попита тя Лео.

— Занзибар — това беше страната, която бе открил последно на картата.

— Лео казва Занзибар. Нямам идея. Ние ти очертавахме маршрута на картата, но ни свършиха кабарчетата някъде около руската граница.

— Е, аз съм по-близо, отколкото си мислите.

— Наистина ли? — Кат затаи дъх. — Да не би да…?

— Аз съм на гарата. В Скарбъро.

Тя подскочи на място от вълнение.

— Ти си се върнал! Дядо си е вкъщи, Лео!

Лео скочи и прегърна краката й.

— Вие с Лео ще дойдете ли да приберете един добре пътувал старец?

— С радост. Почакай, ще дойдем при теб.

Кат затвори и прегърна Лео възхитена.

— Това е дядо! Ваната се отлага — ще го вземем от гарата.

Час по-късно бащата на Кат седеше с нея и Лео в дневната й. Бяха говорили почти непрекъснато по път за вкъщи, като Лео задаваше въпроси, а таткото на Кат му разказваше за приключенията си.

Сега седеше спокойно в креслото си, а платнената му чанта беше в скута. Кат му се усмихна, доволна да го види отново. Винаги я караше да се чувства спокойна, като че ли всичко щеше да бъде наред — и сега, след всичко, което се бе случило с Джейк, именно от това имаше нужда.