Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Последното нещо, което бе искала, беше да изключи Джейк от живота на сина си. Беше се опитала да му даде пространство, за да си изгради своя собствена връзка с Лео. Но по този начин беше изложила Лео на риск. Беше оставила сина си на грижите на някого, който дори не е в състояние да се грижи за себе си. Как се преодолява това?

Лети извади пилешката касерола от фурната и седна да хапне на кухненската маса до прозореца. Гледката й беше толкова позната, както всичко останало в стаята — приливите и отливите, двойките, които се разхождаха по плажа.

Тя погледна телефона си, но нямаше съобщения. Нищо от Кат. Последното, което бе чула от Чарли, беше, че Джейк все още го няма. Не искаше да притеснява излишно Кат, като й звъни да провери. Тя щеше да се оправи. Разбира се, че ще се оправи. Кат е разумна, а и беше доказала не веднъж, че може да се измъква от трудни ситуации. Това беше едно от нещата, за които Лети й се възхищаваше най-много. Но в същото време й се искаше да има начин да знае със сигурност, че всичко е наред.

Тя пусна някаква музика, понеже не обичаше да яде на тишина. По радиото бяха пуснали „Среднощен влак към Джорджия“. Една от любимите на Джон.

Тя остави вилицата си при спомена. Двамата танцуваха на тази песен върху тъмночервената черга в средата на всекидневната й. Държеше я в обятията си късно вечерта, когато Юън спеше дълбоко в стаята си и двамата прекарваха скъпоценно време насаме. Това беше преди цял живот, но тя все още помнеше отлично усещането от ръцете на Джон около себе си, начина, по който се чувстваше в безопасност. Все едно може би, само може би, всичко щеше да се оправи.

Времето преди. Ето така мислеше за него сега. Времето, когато тайната, която пазеше, беше само едно трептящо нещичко, а не твърдата истина, която щеше да изкорени всичко скъпо и за двама им.

— Като ги гледаш сега, ще си помислиш, че винаги са били най-добри приятели — прошепна Чарли на Кат.

Тя, Кат и Серафин бяха застанали на вратата на хола у Пипа и гледаха как Лео, Джейкъб и Фло си играят в пиратския кораб, който си бяха направили от възглавниците на дивана. Лео размахваше хартиения флаг с нарисувани с маркер череп и кости.

— Аррр! — извика той.

— Не е разрешено за големи! — каза Фло.

— Явно Фло е началникът. Да ги оставим — каза Чарли и поведе приятелките си към кухнята.

— Лео добре ли е? — попита Серафин. — Мислиш ли, че е разбрал какво се е случило?

— Той изглежда добре за щастие, и не, не мисля, че има представа какво става, слава богу — отвърна Кат. — За радост баба му и дядо му прикриваха Джейк, докато беше в неизвестност, а след това Лео толкова се вълнуваше за пътуването с влака, че не задаваше много въпроси.

— Сигурно ти е било ужасно трудно през това пътуване до Единбург — предположи Чарли, докато сядаха.

— Това бяха най-дългите часове в живота ми. Нямах представа какво ще намеря — и дали Лео ще е добре. Джейк се държеше толкова необичайно, че започнах да се съмнявам на какво е способен.

Серафин докосна Кат леко по рамото и Кат избърса една сълза.

— Както и да е, Лео е добре и само това има значение. Но съм толкова ядосана на Джейк. Всичко е било измислено само и само за да ме накара да се чувствам зле, защото се чувства отхвърлен. Толкова детинско.

— Какво се разбрахте за виждането на Лео в бъдеще?

— Казах на родителите му, че трябва да говорят с него да отиде на консултации и те се съгласиха да го направят.

— Мислиш ли, че той ще се съгласи да го направи?

— Те като че ли смятат, че вече е ударил дъното и ще е отворен за това. Знам само, че не може да поеме отговорност за проблемите си повече. Той ще трябва да спечели доверието ми наново. Докато това не се случи, не го искам в живота на Лео, нито в своя.

— Не те виня — заяви Серафин. — Това, което направи той, беше много нередно.

— Съгласна съм. Но Джейк въпреки всичко е баща на Лео, така че в името на сина си, ще трябва да се опитам да накарам нещата да сработят — Кат сви рамене. — Както и да е — достатъчно за мен. Хубаво е да ви видя и двете отново. Разкажете ми нещо по-весело. Какво се случи, докато ме нямаше?

— Говорих с Карла — заяви Серафин. — Тя ми липсва ужасно и нямам търпение да я видя, но все още нямам идея как да се справя с всичко това, когато се върна у дома.

— Това е нещо, с което просто ще трябва да се справиш — рече Чарли.

— И аз това си повтарям — отвърна Серафин. — Карла е невероятно търпелива в това отношение за щастие.