Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Хубава рокля — каза Адам.

— Благодаря — отвърна Кат. — На Серафин е.

— Вече е твоя, нали ти казах — побутна я Серафин.

— Е, чиято и да е, много ти отива — каза той с усмивка. — Вечерята е почти готова. Ще се присъединиш ли, Кат?

Кат погледна часовника си — все още беше рано. Нямаше нищо лошо в това да остане за вечеря. Би било хубаво да прекара още известно време със Серафин, че и с Адам. Можеше да звънне на Лео на път за вкъщи.

— Да, благодаря.

— Вземи си още — Адам посочи останалите парчета пица,

— О, преядох — отказа Кат, доволна, че отново си беше облякла собствените дрехи, които бяха по-разтегливи от роклята. — Но благодаря, много е вкусно. Впечатлена съм, че ти сия направила, Зоуи.

— Благодаря. Татко почти нищо не свърши — каза Зоуи. Баща й й хвърли кос поглед. — Добре де — наряза няколко неща. Но, усмихнатите лица върху пицата са моя идея.

— Отдава ти се — каза Кат.

— Скрит талант си — съгласи се Серафин. — По-често ще има кой да ме замества.

Зоуи се усмихна гордо.

— Има и десерт — каза Зоуи. — Татко помогна с него.

— Ябълков сладкиш — обясни Адам. — Ябълките са от градината.

— В няколко имаше червеи — не сме слагали от тях — ухили се Зоуи.

— Какво? И ще се лишим от целия този протеин? — пошегува се Адам.

— Моят син Лео обича червеи — каза Кат. — Сигурно щеше да иска точно тези ябълки.

— Момчетата са тооолкова отвратителни — сбърчи нос Зоуи.

— Тя е права — каза Адам. — Ние сме ужасни. И с възрастта не става по-добре. Значи Лео обича природата?

— О, да. Луд е по животни — риби, пингвини, китове… О, и динозаври, макар че днес не се срещат лесно.

— Отдавна не са идвали за лечение такива — Адам се усмихна. — Трябва да се отбиете до ветеринарния кабинет с него някой ден. Идват всякакви видове животни там.

— Много ще му хареса.

Те си поприказваха хубаво по време на десерта — Кат и Адам споделяха спомени от училище и откриха, че са имали общи приятели. Кат се чувстваше сякаш вече го познава, въпреки че в миналото само си бяха разменяли по някой копнеещ поглед. Като тийнейджъри не си бяха разменили и дума и все пак да си говорят сега, когато бяха по-големи на възраст, беше толкова лесно. Когато всички си изядоха сладкиша, Кат помогна на Адам да вдигнат чиниите, докато Серафин и Зоуи подреждаха в кухнята.

— Искаш ли да останеш за по кафе? — попита Адам.

— С удоволствие, но трябва да се прибирам. Всички приключения днес със Серафин ме поизмориха.

— Разбираемо е. Май доста места сте обиколили днес.

— Открихме някои наистина хубави. И двете сме доволни как мина.

Кат си събра нещата и погледна вътре, за да се сбогува със Серафин и Зоуи.

— Ще се видим — Адам задържа вратата на кухнята отворена и я последва в коридора. — Наистина, доведи Лео в кабинета, когато решиш. На „Саут стрийт“ сме.

— Благодаря. Ще го доведа. Той е в Шотландия с баща си в момента, но ще се прибере скоро — Кат облече якето, което Адам й държеше, и се обърна, за да го целуне по бузата за довиждане.

— Слушай, благодаря ти, че ме покани тази вечер. Беше ми много приятно.

Адам кимна. Той се поколеба, после каза:

— За мен беше удоволствие.

Те стояха там, като се гледаха един друг без да кажат нищо, докато Адам наруши мълчанието.

— Ще се радвам да те видя отново.

Кат кимна, след това я осени вдъхновение:

— На партито — каза тя. — Юън ти е споменал, нали? Не тази събота, а следващата — в „Крайбрежната“. Трябва да дойдеш.

— Да, спомена нещо такова — Адам се усмихна. — Добре, ще се видим там.

Кат се прибра и включи телефона си да се зарежда. Бе опитала да се обади на Лео по път за вкъщи, но установи, че батерията й е изтощена. Ако го оставеше да се зареди сега за една-две минути, пак щеше да успее да го хване навреме.

Докато телефонът й се зареждаше, извибрира съобщение от Джейк.

Не се обади. Къде си?

Нямаше приятелски подпис, нищо освен укорителното изречение, последвано от въпроса. Тя набра номера му, като се чувстваше малко неловко.

— Не ми ли получи съобщението? — каза Джейк студено.

— Тъкмо го получих. Извинявай, опитах да се обадя, но нямах батерия.

— И очевидно си имала по-важни неща за вършене, отколкото да се обадиш на Лео.

— Бях на гости за вечеря, това е всичко.

— У кого?

Имаше острота в гласа му, която я разтревожи. Сякаш онова, което щеше да каже, нямаше да е правилният отговор. Приятното усещане от вечерята в дома на Адам и Зоуи се изпари.

— Не ги познаваш. Защо?