Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Кат не беше имала гости отдавна и си личеше. Играчките на Лео бяха пръснати из хола, а в спалнята дрехите й бяха разхвърляни по всички възможни повърхности. Тя пусна музика и започна да подрежда нещата по местата им, като междувременно изхвърли всичко, което беше за изхвърляне. Имаше един час до пристигането на момичетата и понеже се бяха съгласили да донесат по ястие, нямаше да й отнеме много време да приготви своята част от вечерята. Докато подреждаше, бършеше праха и почистваше, очакваше с нетърпение предстоящата вечер. Със Серафин и Чарли й беше приятно и спокойно, сякаш се познаваха по-дълго от две седмици. Беше хубаво отново да има приятели — едно от първите неща, от които се беше отказала.

Тя отговори на позвъняването на телефона с една ръка, без да спира да чисти с другата:

— Здравей, Джейк.

— Здрасти. Удобно ли е?

Тя погледна часовника.

— Ами не съвсем. Нещо за Лео ли?

— Да, нещо такова — каза той.

— Добре, разбира се — тя остави купчината дрехи, които носеше. — Какво става?

— Става въпрос за Лео… — той се поколеба. — Но всъщност повече за нас. За теб и мен.

Кат сбърчи чело.

— За нас?

— Да — каза Джейк. — За нас.

— Добре — тя го изчака да поясни.

— Наистина имах предвид онова, което казах онзи ден, сещаш ли се. Че ми липсва времето заедно. Липсваш ми.

Сърцето на Кат се сви. Бяха минали през всичко това.

— Защо да не можем да сме нормално семейство отново? — попита той.

— Джейк, опитвали сме — каза тя спокойно. — Ти знаеш това. Опитвали сме много пъти.

— Обаче както трябва ли?

— Да, както трябва — каза Кат. Тя си спомни всеки един миг — вечерите навън с дългите, неудобни мълчания, семейните дни, когато полагаха усилия да са весели заради Лео. Накрая всичко се проваляше.

— Искам да кажа, знам, че ти опитваше, но не мисля, че аз някога съм влагал цялото си сърце. Сякаш бях вцепенен.

— Така е — тя си пое дълбоко дъх.

— Нещата се променят, нали? — каза той с нарастваща надежда в гласа. — Виж, няма да лъжа: не бях готов за отговорността, която идва с раждането на бебе, не и тогава. Но сега съм.

— Времето за това отмина — каза твърдо Кат.

— Чувствам се по съвсем различен начин сега — настоя Джейк. — Не си ли струва да поговорим за това?

Кат погледна рисунката на Лео на хладилника и си спомни как я бяха нарисували заедно и колко беше горда накрая, след като и двамата бяха целите изцапани с лепило и брокат. Може би не го разбираше постоянно, но си прекарваха много забавно заедно. Нейният дом бе сигурно убежище за тях двамата Имаше нещо, което й липсваше за известно време, но сега го нямаше. Когато двамата се сближиха и други приятели и роднини бяха дошли в живота им, тази празнота беше изчезнала. Тя и Лео се справяха. Повече от това — напоследък ставаше все по добре.

— За съжаление, Джейк, не искам да се връщам назад.

— Така ли го виждаш? Не мислиш ли, че може да вървим напред? — вместо надежда в гласа му сега се долавяше отчаяние.

— И двамата можем да сме там за Лео. Но съжалявам, Джейк, вече няма „нас".

Кат изпита облекчение, когато Чарли и Серафин пристигнаха и внесоха свежа енергия и я разсеяха. Разговорът с Джейк беше върнал най-лошите спомени от времето им заедно и въпреки че тя бе опитала да сложи край на разговора с нещо положително, усещаше, че отхвърлянето му е подействало като нов удар.

— Хей — Чарли влезе и огледа хола на Кат. — Приятно място.

— Прекрасен апартамент — добави Серафин. — Уютен.

— Благодаря — каза Кат, щастлива, че подреждането набързо явно беше от полза. — И ние много го обичаме. Обикновено никога не изглежда толкова подредено в действителност, но при положение, че Лео го няма реших, че бих могла да внеса малко ред в хаоса.

— Мястото определено има характер — каза Чарли. — Харесва ми тази маса — добави тя и прокара ръка по дървото.

— Благодаря — отговори Кат, — извадих късмет с нея. Затваряха една кръчма и искаха да се отърват от всички мебели. Боядисах я с тебеширена боя, после я изтърках. Тези столове в ъгъла са от същото място.

Кат си спомни деня — месец след като Джейк най-накрая се беше изнесъл и тя бе решила да направи апартамента по свой вкус и да го украси точно както тя искаше.

— Страхотно е! — каза Чарли впечатлена.

— Избави ме от неприятности — Кат се ухили. — Но стига приказки — рече тя и се наведе към Чарли. — Казвай — Юън обадили ти се? — попита нетърпеливо тя.

— Юън? — повтори Серафин.

— Да — Кат обясни на Серафин. — Той е хлътнал по Чарли. Измисли си много неубедителни извинения, за да ме пита за номера й. Беше много сладко.