Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Ето ти брендито, скъпи — тя постави чашата пред съпруга си. — А сега, кой иска чаша хубав чай?

В стаята настъпи тишина. Чарли потисна желанието си да се изкикоти.

— Пропуснах ли нещо? — попита Паула. — Хенри, изглеждаш така, сякаш току-що си видял призрак.

— Боже, радвам се, че всичко свърши — каза Пипа с крива усмивка. Двете с Чарли бяха по пижами тази вечер, с чаши вино и телевизор без звук.

— Аз също — каза Чарли. — Може би не трябваше да ги каня. Някак си бях забравила колко зле може да е. Татко винаги ли е бил такъв?

— Мисля, че е по-зле от всякога. Отдавах го на пенсионирането му и на факта, че има повече свободно време.

— Ужасно ли е, че не можем да понасяме собствения си баща? — попита Чарли и отпи от питието си.

— Не. Ние го обичаме въпреки всичко, нали?

Чарли кимна и се усмихна.

— Е, да.

— Но честно казано, не мога да повярвам, че каза всичките тези неща днес — Пипа се засмя. — Няма начин да се примирявам с това повече.

— Едва не падна от стола си, когато му отговори.

— Той го прие все пак, нали? Не каза нищо след това — Пипа се усмихна нахално.

— Благодаря ти, че се застъпи за мен.

— Най-малкото, което мога да направя. Слушай, Чарли, съжалявам за начина, по който се държах, когато дойде тук. Завистта е странно нещо.

— Ти? Завиждаш?

— Разбира се, че да. Ти сякаш се носиш през живота, а аз съм заета да казвам грешните неща и да наранявам хората, без да го искам.

— О, повярвай ми, и аз го правя — каза Чарли и се усмихна. — Предполагам, че сме наследили част от ъ-ъ… „чара“ на татко.

— Ха! Може би — Пипа се засмя.

— Горката мама! Сигурно й е трудно да се оправя с всичко това постоянно, нали?

— О, тя може да си отстоява позицията. Всъщност съм сигурна, че при закрити врати тя е тази, която взема решенията.

— И все пак, да си омъжена за човек, взискателен като татко — сигурно е трудна работа.

— Да. Сигурно е така — Пипа кимна със замислено изражение на лицето.

— За Люк ли си мислиш?

— Да.

— Какво за него?

— Че ми липсва. Че го обичам. Че можех да направя нещата много по-лоши.

Пипа вдигна телефона си от масата и подаде на Чарли дистанционното.

— Знаеш ли какво, ще те оставя с комедийното шоу. Трябва да се обадя по телефона.

— Заповядай — каза Серафин и подаде лаптопа на Кат в кухнята в дома на Адам. — Създадох документа, но ти си писателят, така че от теб зависи да превърнеш всичко това — тя посочи бележника между тях на масата с надрасканите в него идеи — в нещо разбираемо.

Кат взе лаптопа и започна да пише:

— Добре, ето. Чайната „Александра“ — четири звезди?

— Мисля, че е справедливо, да. Липсваше нещо малко, което да го направи пет.

— Съгласна съм. Обслужването беше учтиво, но доста бавно. Но пък ореховките си заслужават да бъдат споменати все пак — Кат написа разсъжденията им, след което обърна екрана към Серафин, за да види написаното. — Това обобщава ли го?

— Идеално, да.

— Боже, а какво ще кажем за „Хайдъуей“?

Серафин се намръщи, после се засмя.

Входната врата се отвори шумно и коридора се изпълни със звуците на развълнувано бърборене. Кат вдигна поглед от екрана.

— Здравей, Серафин — каза Зоуи и влезе в стаята. Беше облечена с джинси и лилава блуза на райе с качулка, а косата й беше прибрана в кок.

Тя погледна към Кат неразбиращо.

— Това е моята приятелка Кат — обясни Серафин.

— Здравей — каза Кат. — Ти трябва да си Зоуи.

Зоуи остави чантата, която носеше, и стисна ръката на Кат учтиво. Адам я последва през вратата.

Кат го позна веднага и я изпълни топло чувство. Бяха минали години, откакто ходеха на училище и чакаха същия автобус сутрин, но тази разрошена кестенява коса и изражение, което беше нещо средно между увереност и срамежливост — не се беше променил изобщо.

— Кат — каза Адам и на лицето му се разля широка усмивка.

— Вие двамата вече се познавате? — попита Серафин, объркана.

— Да — каза Кат. Тя се опита да си спомни последния път, когато се бяха виждали. — И не. Минаха толкова години. Но преди живеехме на една и съща улица.

Тя си ги спомни двамата с Юън да си говорят в автобуса и да карат скейтборд нагоре и надолу по улицата. В онези дни тя си мечтаеше Адам да я заговори и й се искаше да беше от онези момичета, които са достатъчно смели, за да си измислят извинение и да поговорят с него. Те си говореха рядко, но в дните, в които той й се усмихнеше или дори й кимнеше за поздрав, после цял ден се носеше върху възглавница от щастие.