Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Вратата се отвори и някакъв мъж със сива опашка залитна в кафенето.

— Как върви, Стив? — извика той. — А кой е това? — той се запъти към тяхната маса и Кат усети силната миризма на уиски. — Не съм ви виждал тук преди.

— Не сме от тук — отговори учтиво Серафин. — За първи път идваме.

— Французойче, а? Ууу ла ла! — той придърпа един стол, обърна го и седна при Кат и Серафин. — Изглеждате достатъчно дружелюбни, въпреки всичко. Нямате нищо против да се присъединя към вас, нали?

— Всъщност ние тъкмо… — започна Кат.

— Приятен разговор с местен младеж, не можеш да устоиш, нали? Сега нека да ви кажа как дойдох тук…

Кат дискретно завъртя очи към Серафин и устата на Серафин трепна, докато се опитваше да сдържи смеха си.

— Работех в търговския флот — провлачи той. След това избухна в песен, забрави думите и изведнъж си спомни, че беше започнал да разказва нещо. — Бил съм навсякъде — Сингапур, Малайзия, Германия. Където щете — вдигна ръкава на ризата си и показа изпъстрената си с тъмносини татуировки ръка. — Връщат някои спомени.

— Супер — каза Кат.

— И ти имаш — той посочи към татуировката на ръката на Кат, — но се обзалагам, че не е било толкова болезнено като тези. Със стара химикалка — знаеш ли как се прави?

Кат се обърна към собственика с надежда за спасение, но той разговаряше с жена си в кухнята.

— Израснах в Ирландия — продължи мъжът. — Един от десет. Аз бях един от щастливците. Двама починаха от туберкулоза, бяхме натъпкани в една стая, всички ние и…

Провлаченият му пиянски говор се забави и той отново забрави за какво говори.

Кат погълна последното парченце от тарталетата си и повдигна вежди към Серафин.

— Страхувам се, че вече трябваше да сме на друго място.

— Така ли? — попита невинно Серафин.

Кат отвори широко очи.

— О, да, разбира се! — усети се Серафин и си взе якето. — Много съжалявам — каза тя на мъжа, — но трябва да вървим.

Кат остави пари на масата, за да плати сметката, и те се отправиха към вратата. Веднага след като излязоха на тротоара, и двете избухнаха в смях.

— Боже! Не мислех, че някога ще се спасим от него — каза Кат.

— Сигурно имаше достатъчно истории, за да ни държи цял ден.

— О, Боже! Не е най-обещаващото начало. Но трябва да продължим. Какво следва?

Те погледнаха картата.

— Какво ще кажеш за „Александра“? — предложи Кат. — Струва ми се достатъчно безопасно. Макар че нищо не се знае.

„Александра“ беше на кратък път пеша и имаше тераса с изглед към морето. Масите бяха пълни с възрастни двойки и групи млади екскурзианти.

— Мисля, че сме в безопасност — прошепна Серафин и Кат се засмя.

Поръчаха пълния следобеден чай и Серафин си сложи слънчевите очила, за да погледа водата.

— Красиво е тук.

— Да, зашеметяващо. Каква гледка! Всичко се вижда. Мислех, че при Лети има най-добрата гледка, но това…

— Ще й кажа какво си казала — подразни я Серафин.

— Да не си посмяла!

Чайникът и поставката със сладкиши пристигнаха и Кат наля чай в двете чаши.

— Това е прекрасна традиция — заяви Серафин.

— Знаеш ли как е започнало всичко? — попита Кат и си взе един сандвич.

— Не, как?

— В средата на деветнадесети век жена на име Анна-херцогиня, струва ми се, е искала нещо малко, за да я съживи в късния следобед. Сещаш се за онзи момент след обяда, когато нямаш енергия да правиш каквото и да било?

— Да. Обикновено просто искам да спя. Мисля, че испанците са го измислили най-добре.

— Е, херцогиня Анна поискала чаша чай и нещо за ядене и не след дълго нейните приятели правели същото. Идеята започнала да се разпространява.

— Значи за нашата приятелка Анна — заяви Серафин и вдигна чашата си. — Била е много умна жена.

— Би ли се изкушила да дойдеш да живееш тук? — попита Кат. — За постоянно, искам да кажа?

Серафин изглеждаше толкова спокойна в Англия, ненапрегната и уверена.

— Не мисля — заяви Серафин. — Има неща, които ще ми липсват — погледът й беше далечен.

— Хора? — попита нежно Кат.

Серафин кимна.

Нещо в изражението й подсказа на Кат да не пита повече.

— Е, значи просто ще трябва да се погрижим да ти хареса времето, прекарано тук, доколкото е възможно — каза Кат.

В следобедните часове след още две чайни, Серафин и Кат разгледаха антикварните магазини в града, като купиха малки дрънкулки и сувенири.

— Гладна ли си? — попита Кат. — Искам да кажа, ореховките са много засищащи, но ходи ли ти се на риба с картофки?

— Ще бъде страхотно! Никога не съм яла преди. Не и по английски, имам предвид.