Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Разкажи ми за семейството си.

Чарли прехапа устни, като се зачуди откъде да започне.

— Майка ми е прекрасен човек. Тя е нещо като старомодна майка, която търчи около всички ни, готви и подрежда. Татко и Пипа са малко по-капризни. Ние сме много различни — тя замълча, после се усмихна. — Или е така, или сме абсолютно еднакви, а аз твърдо го отричам.

Юън я слушаше спокойно, с празна чаша пред себе си. Носеше сива блуза с качулка и тениска, а косата му беше разрошена — изглеждаше напълно спокоен. Тя усещаше скъсаната ликра, както и факта, че косата й беше излязла от конската опашка и беше пълна бъркотия. Това не беше нещо, което правеше обикновено — да седи с мъж, когото едва познава, все още потна от тичането, и да говори за семейството си. Да казва неща, които никога не е казвала на никого, освен на Сара.

Стана й неловко и смени фокуса обратно към него.

— Обзалагам се, че си имал страхотно детство тук.

— Хубаво беше. С много време на открито. Мама е истински Плюшкин и побъркваше татко с нещата, които събираше постоянно. Когато бях малък, тя се върна със счупена стара лодка с гребла и я сложи в градината заради мен. Много ми хареса — Адам идваше постоянно, за да си играем в нея. Представяхме си, че плаваме към таен остров, като в „Лебеди и амазонки".

— Трябва да е било забавно.

— Така беше. Много приятели идваха вкъщи. Мисля, че мама и татко са се притеснявали да не би да стана странен, предвид, че съм единствено дете. Но смятам, че в крайна сметка съм си наред — той сбърчи нос. — Поне така се надявам. I

— Изглеждаш сравнително нормален — Чарли се усмихна. — Ако трябва да съм честна, не съм сигурна, че да имаш брат или сестра те прави по-нормален. Вероятно точно обратното — тя погледна часовника си. — Като говорим за братя и сестри, моята сигурно се чуди къде съм — каза тя. — Обещах на Пипа да не се бавя — Чарли избърса трохите от кроасана си на пода до Багел и той ги подуши бързо.

— Разбира се, разбира се — каза Юън.

Когато поискаха сметката, реалността се върна с гръм и трясък. Чарли се почувства така, сякаш се е изложила гола на показ и част от нея отчаяно търсеше начин да пусне защитната й стена отново. Докато беше с Бен, те никога не бяха разговаряли за семейството си — това беше нещо, което и двамата се бяха мъчили да пренебрегват, като предпочитаха да се съсредоточат върху излизания, за да се порадват на всеки високооктанов момент на наслада в баровете и клубовете на града след работа. И все пак, ето я и нея — да се открива пред човек, когото току-що е срещнала.

— Благодаря, че прояви толкова разбиране за този ужас — той посочи Багел.

— Няма проблем. Стига да си е научил урока — Чарли погали ушите на кучето. — Дръж се прилично — каза тя на Багел. — Той все още може да те върне, нали знаеш?

— Благодаря за кафето — каза тя спокойно и резервирано, като стана от масата. Така беше по-добре, по-удобно.

— Радвам се, че си поговорихме — отвърна Юън. — Ще се видим отново, надявам се.

Срещата им бе разтърсила Чарли и изкарала на повърхността чувства, които й беше трудно да обработи. Струваше й се по-лесно да не го вижда отново.

— Може би ще се видим — каза тя тихо.

Кат разпъна картата върху тезгяха на чайната.

— Ето тук в Уитби има едно прекрасно място, което един мой стар приятел държи — каза Лети и посочи с пръст върху картата. — „Чайна Александра“. Трябва да го посетите. И след това тук — пръстът на Лети се придвижи сантиметър нагоре до пристанището — ще намерите най-прекрасния малък магазин за чай. Мисля, че се нарича „Хайдъуей“. Не е кой знае какво отвън — а и не съм ходила там в продължение на десетилетие — но си спомням, че правят най-вкусните ягодови кексчета.

— Звучи перфектно — каза Кат и отбеляза мястото.

— Направо ви завиждам. Двете със Серафин ще си направите чудесно пътешествие.

— Очаквам го с нетърпение.

— Като че ли ти допада тази работа — каза Лети. — Не съм те виждала така развълнувана от много време.

— Харесва ми да си използвам мозъка отново, както и вкусовите рецептори — усмихна се Кат.

— Ти винаги си била създадена за велики неща, Кат.

— Благодаря. Макар че го усещам малко извън възможностите си, ако трябва да бъда честна. Но Чарли изглеждаше доволна от мненията, които написах досега, така че да се надяваме, че съм на прав път.

— Сигурна съм, че си — каза Лети. — Винаги си имала усет към писането.

— Когато седнах, думите просто потекоха — каза Кат. — Не мислех, че ще ми е толкова лесно. Знаеш как е, когато имаш малко дете — последните няколко години едва смогвах да намеря време да прочета някоя книга за големи, камо ли да се изразявам в писмена форма. Но след като започнах, сякаш нещо щракна в съзнанието ми отново. Може би всички тези години в университета не са пропилени в края на краищата.