Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Три ли каза? — попита Юън с блясък в очите, докато вадеше подноса.

— Три ще бъде още по-добре. Това си е своеобразна закуска, нали?

— Абсолютно. Една от най-добрите храни за закуска. Тежка сутрин?

— Може да се каже. Станах в шест и въпреки това нямах време да хапна нищо.

Юън подредили курабийките в чиния.

— А можеш ли да направиш малко бебечино?

— Бебе… какво? — Юън сбърчи нос и се засмя.

— Сещаш се. Детско капучино. Пенливо мляко, поръсено с шоколад?

— Разбира се — каза той и взе чаши. — Бебечино, а? А си мислех, че съм чувал всичко.

Когато Чарли отиде да плати, Юън обслужваше двойка на средна възраст. Бъбреше си непринудено с тях. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици, когато се усмихваше. Навитите до лактите ръкави на ризата му разкриваха силни, загорели предмишници и ръце, сякаш е работил навън. Той погледна Чарли бегло и улови погледа й.

Докато чакаше, тя забеляза някакъв албум на тезгяха. Отпред пишеше „Крайбрежната: 1913 г. до наши дни“.

Отвори го — вътре имаше изрезки от вестници, датиращи от първите дни на чайната. На първата снимка се виждаха мъже и жени, които изграждат сградата.

— Съжалявам, че се забавих — каза той. — Сметката ли да дам?

Тя кимна.

— Това е очарователно — каза тя и посочи албума.

— О, да. Цялата история е там — поясни Юън. — Това място е оцеляло през двете световни войни.

— Така ли?

— Да. В годината, в която моите баба и дядо отворили чайната, градът бил бомбардиран от германските военни кораби. Деветнадесет души загинали, фарът бил разрушен — но чайната оцеляла.

— Впечатляващо — каза Чарли, като продължаваше да разглежда снимките.

Тя обърна страницата и видя снимка на Лети като млада, с чифт факли и блуза на цветя, до някакъв мъж с мустаци.

— Красив е — посочи мъжа Чарли.

— Това е баща ми, Джон.

— Той все още ли е наоколо?

— В известен смисъл — Юън се усмихна хитро. — Защо, интересуваш ли се?

Чарли се засмя:

— Изненадана съм, че не съм го виждала тук, това е всичко.

— С майка ми са разделени. Той не идва тук. Не е идвал от години.

— О, разбирам. Съжалявам, не исках да любопитствам — каза тя, като усети, че е засегнала чувствителна тема. Тя затвори албума и порови в чантата си за портмонето.

— Всичко е наред — успокои я Юън. — Никога не съм вярвал в пазенето на тайни, но мама — е, тя е различна в това отношение. Няма да намериш личната страна на историята в този албум.

Чарли чу почукване на прозореца и се огледа. Видя Фло, която й правеше гримаси да излиза.

— По-добре да вървя.

— А как се казваш? — попита Юън. — Да знам какво да кажа на майка ми — кой е идвал?

— Шарлът. Чарли — тя се усмихна. Когато се обърна да си тръгне, се усети, че се чуди дали той я наблюдава все още.

До: Кат

От: Чарли

Здрасти, Кат!

Моля те, кажи, че имаш малко свободно време! Рецензиите, които си ми изпратила, са фантастични — родена си за писател. Сигурна бях.

Крайният срок наближава толкова бързо и трябва да съм готова с целия материал скоро, но тук все още е лудница. Училище. Дъжд. Кал. Едва успявам да стигна до „Крайбрежната" в момента.

Случайно да можеш да се измъкнеш и да видиш някои от другите чайни в списъка ни? Може би Серафин ще има възможност да се присъедини? Все още имаме място в бюджета, така че ще се реванширам, обещавам!

Чарли

До: Чарли

От: Кат

Привет, Чарли!

Разбира се! С най-голямо удоволствие. Обади ми се, когато имаш минутка и можем да се разберем. Ще поговоря със Серафин междувременно.

К.

— Мама ги нарисува за мен — Зоуи посочи две квадратни платна. Рисунка на слон и друга, на малка къща в жълто, розово и лилаво. — Тя рисуваше всякакви неща. Предимно от въображението си.

— Elles sont tres belles — заяви Серафин и вдигна платното със слона, за да го разгледа по-отблизо. — Избрала е прекрасни цветове, нали?

— Оui— violet, rose etjaune… — Зоуи превключи без усилие от английски на френски, докато описваше картината, и дори сякаш не забеляза, когато Серафин я заговори на родния й език.

— Къде рисуваше майка ти?

— Имаше си стая близо до конюшнята — казваше, че светлината е добра. Така казваше, но ние с татко знаехме, че е, защото можеше да вижда конете от там. Тя беше най-щастлива, когато е близо до тях… — Зоуи замълча, след което продължи.

— Maman рисуваше, докато татко се грижеше за мен. Понякога отиваше в тази стая, след като заспях. От спалнята си виждах светлината в прозореца й.