Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Преди мен никога ли не си опитвала да се срещаш с други жени?

— Виждала ли си нашето село? — Серафин се засмя.

— Добре, де — Карла се усмихна и вдигна ръце. — Разбирам какво имаш предвид.

— В Барселона сигурно е доста по-различно от тук.

— Пълна противоположност — каза Карла. — Хората са по-широкоскроени. Понякога се чудя какво съм си мислела, че реших да дойда тук. Това красиво, лудо място. Но след това се случи така, че срещнах красивата луда теб.

Тогава се целунаха.

Серафин се усмихна при спомена. Тя погледна стъпките, които правеха подметките на обувките й в мекия, мокър пясък на плажа. Колкото и далеч да отидеш, има някои неща, от които не можеш да избягаш.

Когато Джейкъб и Фло най-накрая бяха по леглата, Чарли се сбогува с Кат на прага. Тя й беше показала как да върже слинга и вече се наслаждаваше на комфорта на малкото телце на Грейси до гърдите си, достатъчно близо, че усещаше лекия ритъм на дишането й.

— Благодаря за всичко — каза Чарли.

— Винаги съм насреща — отвърна Кат. — Беше ми приятно. Липсва ми Лео, а Джейкъб ми напомня за него, когато беше на тази възраст.

— Е, въпреки това се радвам, че дойде.

Кат махна с ръка:

— Това е нищо. Както и да е, надявам се нещата да се оправят за сестра ти скоро.

— Аз също. Може би сега ще се виждаме по-често с теб.

Те се сбогуваха и Чарли затвори входната врата, след което се качи горе до спалнята на сестра си и почука внимателно.

— Влез… — чу се замаян от съня глас иззад вратата.

Пипа седеше в леглото, очите й бяха изцапани с размазана спирала, но цветът се беше върнал на бузите й.

— Боже, колко спах? — попита тя и разтри очи. Без да каже нито дума, тя протегна ръце за Грейси и Чарли й подаде бебето.

— През по-голямата част от деня. Явно наистина си имала нужда.

— Предполагам, че е така — тя погледна Грейси с любов. — Изглежда доволна.

Чарли се усмихна.

— Направих всичко възможно — тя седна на ръба на двойното легло. — За щастие, имаше кой да ми помогне.

Пипа погали косичката на дъщеря си нежно и Чарли забеляза как една сълза падна върху лицето на Грейси.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

Пипа погледна и поклати глава.

— Чувствам се като пълна глупачка.

— Глупачка? Е, на мен ли го казваш — имам доста опит в тази област — тя вдигна краката си на леглото и се приближи към сестра си.

Пипа се усмихна немощно. Бавно, тя започна да говори:

— Късметлийка съм, че съм омъжена за човек като Люк. Знам, че… — тя замълча и челото й се сбърчи тревожно. — Не мога да ти кажа защо не се чувствам щастлива, Чарли. Но всеки ден, когато се събудя — ако може да се нарече така — се чувствам, сякаш откакто Грейси се роди, едва затварям очи. Както и да е. Децата ме накачулват, отнемат цялото ми внимание. Люк заминава за работа и после оставам сама. Приготвям всичко. Почиствам. Разтребвам. Опитвам се да направя всичко да изглежда така, сякаш е перфектно. Хвърлям много усилия в тази илюзия.

Чарли си помисли за всички пъти, когато бе завиждала на Пипа — на скъпо украсената и спретната къща, на щастливия й брак. Сега тази фасада й се струваше толкова тънка, че Чарли не можеше да повярва как не е прозряла досега през нея.

— Аз ги обичам, Чарли — каза Пипа с натежал от вина глас. — Не ме разбирай погрешно. Но никога не съм мислела, че ще бъде толкова трудно.

— Казвала ли си на Люк как се чувстваш?

— Не. Дори и сега. Добра актриса съм, предполагам — тя изрече думите сковано, сякаш извън себе си. — Но Люк знае, че нещо не е наред. Той знае какво е прочел.

— Какво е прочел?

— Имейли, които никога не е трябвало да бъдат изпратени — страните й се зачервиха от срам.

— О, Боже. На кого?

— На Уил.

— Уил Мортимър? — Чарли сбърчи нос изненадана. Не беше чувала сестра си да го споменава, откакто бяха тийнейджърки.

— Знам — сега по лицето й се стичаха сълзи. — Това е нелепо. Цялото това нещо. Не съм го виждала, откакто бяхме на деветнадесет и аз все още се учех.

— За какво си му изпращала имейли?

— Той ми изпрати изневиделица, каза, че си мислел за мен. Аз му изпратих отговор, просто да си побъбрим, нали знаеш. Все си мислех, че ще ми изпрати покана за приятелство във „Фейсбук“. Тогава нямаше да ми се налага да разказвам — той щеше да види снимките на мен и Люк, деня на сватбата ни, щеше да види снимките на Грейси, Фло и Джейкъб.

— Значи той знае сега?

— Не. Работата е там, че така и не ми изпрати покана. Оказа се, че дори няма профил. Тогава разбрах, че не е нужно да му казвам всичко.