Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Ще сложа чайника — каза Кат. — Изглеждаш, като че ли ти трябва нещо ободряващо.

— Тя спомена нещо за изцедена кърма — каза Чарли, докато ровеше в хладилника, но намери само зеленчуци, кисело мляко и салата с нахут.

— Може да е във фризера — каза Кат, докато оглеждаше рафтовете. — Бинго! — тя извади някои торби, пълни с мляко.

— Замразена? Колко странно!

— Означава, че винаги имаш на разположение. Сестра ти не ти ли каза къде е?

— Нямаше време. Не е спала в продължение на няколко дни и изглеждаше така, сякаш щеше да умре всеки момент. Изпратих я горе да поспи.

— Сигурно е трудно с три деца.

— Да, но има и нещо друго. Съпругът й се е изнесъл.

— Завинаги ли?

— Не, искам да кажа, не знам. Не съм сигурна какво се е случило, почти нямах възможност да разговарям с Пипа за това.

— Надявам се, че е добре — каза Кат. — Значи реши да останеш?

— Мисля, че да — Чарли си помисли за пропуснатите обаждания от Джес. Тя беше успяла само да й изпрати бърз имейл, в който обясняваше, че няма да се върне, както е планирано.

— Но да се концентрираме как да преживеем днес. Трябва да се погрижим децата да се забавляват толкова, че да не осъзнаят, че нещо не е наред.

Серафин се разхождаше по Южния залив, а есенното слънце проблясваше във водата и двойки в дебели палта вървяха хванати за ръце. В чантата си носеше снимката, която беше получила от Карла. Сети се за последния път, когато се бяха видели — точно преди решението й да дойде в Англия и да прекрати връзката им.

Бяха край реката. Серафин седеше на одеялото за пикник, а Карла пушеше цигара и бавно издухваше дима през устата си.

— Не трябва да пушиш, нали знаеш — заяви Серафин, като се обърна към нея.

Карла повдигна вежди и се усмихна:

— А ти никога ли не правиш нещо, което не трябва, госпожице Перфектна?

— Не често, предполагам.

— Не достатъчно често, по-скоро — подразни я Карла.

Серафин се засмя. Бяха на една и съща възраст — двадесет и три, но някак си Карла изглеждаше по-възрастна. Мъдра. Като че ли се чувстваше по-удобно в кожата си. Това беше първото нещо, което Серафин беше забелязала у нея, когато ги бяха сложили в една стая на курса в школата. Докато нея самата я изяждаше притеснение, че ще обърка рецептата, Карла беше естествено уверена — като че ли не забелязваше или не й пукаше какво мислят другите. Бяха работили добре заедно и учителят беше повикал целия клас, за да пробват боровинковия им бриош.

— Правила ли си някога нещо, което родителите ти не биха одобрили? — попита Карла с игриво любопитство. — Искам да кажа, преди да се събереш с мен?

— Не — отвърна Серафин, като се почувства малко неудобно, че никога не е излизала от правия път. — Това много ли е скучно? Но от друга страна, те не са толкова строги, така че не съм изпитвала необходимост да го правя. Предполагам, че Гийом е бунтар и за двама ни.

— Но този път ти вървиш срещу желанията им?

— Да. И не ми е лесно да пазя такава голяма тайна от тях.

— Трябва ли да бъде тайна? Не можеш ли да им кажеш за нас?

Серафин поклати глава:

— Не. Как бих могла?

— Ами не знам — Карла сви рамене. — Отваряш си устата, казваш думите…

— Не е толкова просто — каза Серафин. — Те винаги са предполагали, че ще се омъжа за приятно момче от селото, ще остана тук, ще имам много деца.

— Ти пак можеш да имаш деца — каза Карла небрежно.

— Знам. Но не е само това. Те няма да могат да го възприемат. А и не мисля, че и останалата част от семейството би.

— Може да те изненадат — каза Карла. — Родителите ми приеха новината по-добре, отколкото очаквах.

— Родителите ти звучат като да са доста съвременни все пак. Не би било същото с моето семейство.

— Въпреки това не ми беше лесно да им кажа — рече Карла. — Имаше период на голяма адаптация. Сега е добре, но им отне много време, за да свикнат с това.

— На колко години беше?

— Шестнадесет — каза Карла.

— И беше сигурна тогава?

Карла кимна:

— Винаги съм знаела.

— Завиждам ти — каза Серафин. — Вложих много енергия в опити да променя себе си. Ако някое момче от училище ме поканеше да излезем, отивах, като се надявах, че чувствата ми ще преминат от симпатия или възхищение в нещо друго, че може би щях да започна да разбирам от какво са така ентусиазирани всички мои приятелки.

— И случи ли се?

— Никога — отвърна с усмивка Серафин. — И така, ето ме тук. С теб. През всички тези години нямах представа за какво говорят приятелките ми. Сега най-накрая разбрах.