Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Имам нужда от теб в офиса, Чарли! Именно затова си наета за работа в офиса.

— Не мога да тръгна точно сега. Съжалявам, но трябва да остана още поне една седмица.

През нощта на Чарли й се стори, че Пипа сякаш се влоши, вместо да се почувства по-добре. Седя и хлипа в продължение на часове, като едва продумваше и дума. Люк беше звънял няколко пъти, но тя бе отказала да говори с него; беше убедена, че той звъни, само за да й каже, че всичко е свършило, че тя е унищожила нещата помежду им.

— Как мога да ти имам доверие за следващото издание? Трябва да отиде за печат след няколко седмици, а нямаме нито статии, нито рецензии все още — осъзнаваш това, нали? — каза строго Джес.

— Да, осъзнавам го — каза Чарли, като понижи глас, за да не я чуят Пипа и децата. — И работя по въпроса. Но ще се наложи да го направя от тук. Съжалявам, Джес, но това е извънредна семейна ситуация.

Джес въздъхна:

— Вложих огромно доверие в теб, като ти позволих да си гост-редактор на този брой, а сега ми се налага да се извинявам вместо теб. Мислех, че го приемаш сериозно.

— Така е — каза Чарли, като се опитваше да запази гласа си спокоен въпреки трупащото се отчаяние. — Ще направя повечето рецензии, докато съм тук, и ще са готови за редактиране, когато се върна.

— И ще направиш всичко сама, докато се занимаваш с „извънредната семейна ситуация“?

— Да.

— Хубаво… — Джес замълча. — Добре, надявам се в крайна сметка да не съжалявам за това, но нека поговорим следващата сряда. Трябва да си готова с материала за редакция дотогава и абсолютно най-крайният срок, който мога да ти дам за останалата част, е понеделник, двадесет и девети. И това е всичко, Чарли. Ако ме разочароваш, няма да мога да те препоръчам за мястото ми.

— Не се притеснявай, всичко ще е готово. Благодаря ти! — Чарли усети как я залива вълна на облекчение. — Няма да те разочаровам, Джес. Кълна се. Това ще бъде най-добрият брой на списанието досега.

— Искрено се надявам да е така.

Чарли беше планирала всичко — щеше да вземе Джейкъб от детската градина, а след това Фло от училище и всички щяха да отидат заедно на детската площадка. Щяха да се забавляват в продължение на поне един час, за да й е относително спокойно на Пипа у дома с Грейси.

— Вали дъжд! — запротестира Фло и покри главата си театрално с ръце. — Не можем да играем. Люлките са мокри.

— Вали — повтори хленча на сестра си Джейкъб. — Не можем да играем.

За първи път Чарли трябваше да признае, че племенницата и племенникът й имаха право. Буреносни облаци се бяха скупчили в небето и макар сега само да ръмеше, изглеждаше сякаш щеше да се усили. Трябваше да потърси други възможности и с радост и облекчение забеляза „Крайбрежната".

Вътре, на стола на Лети зад касата, седеше мъж на възрастта на Чарли. Широкоплещест, с тъмноруса коса — от онзи тип мъже, в които Чарли би се загледала, ако нямаше други неща, за които да мисли в момента.

Фло нахлу със скутера си и стъклената витрина със сладкишите се разлюля. Няколко клиенти погледнаха към тях и Чарли се сви.

— Фло, Джейкъб, виждате ли онази маса до прозореца? Да проверим кой ще стигне пръв до нея, искате ли?

Племенниците й се плъзнаха по дъските на пода, а след това се покатериха върху столовете.

— Съжалявам за тях — каза тя на мъжа. — Обещах им, че ще отидем да играем, но после се изсипа този дъжд.

— Не се притеснявайте — каза той. — Няма проблем.

— Лети няма ли я днес?

— Трябваше да излезе, но ще се върне по-късно следобед.

— А Вие сте…

— Юън — каза той и протегна ръка към нея, за да се здрависат.

— Синът на Лети?

— Да — каза той. — Явно репутацията ми ме е изпреварила?

— Не — засмя се тя. — Просто… Приличаш на нея. Очите ти… — те бяха поразително светлосини.

Той се усмихна:

— Да, хората понякога казват, че е така.

— Тя те е споменавала. Каза, че си истинският инициатор на семейството.

— Да, гледам да не седя без работа, предполагам — каза той. — Въпреки че някак си ми харесва, когато мама ме моли да помагам тук. Времето сякаш минава бавно. А и „Крайбрежната“ е моят втори дом — практически израснах между тези четири стени.

— Късметлия.

— Е, какво да предложа?

— Може ли чаша… — тя погледна бурканите върху стената и си припомни отчетливо аромата на всеки един, когато капакът е отворен. — Мисля, че ще пия жасмин днес.

— А за децата?

— Две от най-хубавите джинджифилови курабийки, моля — тя ги посочи в стъклената витрина.