Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Хубаво е, че имаш време да тичаш. Децата ти вкъщи ли са тази сутрин? — попита Юън.

— Не. Искам да кажа, да, вкъщи са. Но не са мои — тя се усмихна. — Това са децата на сестра ми.

— О, да, разбирам — лицето му се отпусна, а сините му очи блеснаха. — Предположих.

— Аз съм супер-лелята — тя се засмя. — Или нещо подобно. Доста съм заета с тях. Фло е най-голямата, после е Джейкъб и най-накрая е новото бебе, Грейси.

— Ново бебе — това е прекрасно. Е, какво те води тук?

— Да — или поне беше… Това е дълга история.

Той отвори уста, за да каже нещо, но тя поклати глава.

— Няма да питам — каза той.

— Дълго е за обяснение, но мога само да кажа, че сестра ми има нужда от помощ в момента.

— Затова си взе отпуск и дойде тук? — попита Юън, като си отчупи част от кроасана.

— Честно казано, все още работя, един вид — тя се усмихна. — Убедих шефката си, че мога да направя проучванията си тук. Пиша рецензии за храни и напитки и ще съм редактор на следващия брой на списанието, в което има рубрика, посветена на чайните.

— Страхотна работа — каза Юън. — Сега разбирам защо толкова се интересуваше от чайната на мама.

— Точно така. Въпреки че Кат ме убеди да не я включвам в рубриката. Тя мисли, че някои неща е най-добре да останат тайна, и аз започвам да разбирам какво има предвид.

— Да. Не съм сигурен как ще се справи мама с потока от гастрономически ентусиасти, които я разпитват за кифлите й. Тя е най-щастлива, когато има време да си поговори с редовните посетители. Миналата година се опитах да я убедя да направим уеб сайт, но тя просто се засмя и попита защо трябва да се опитваме да поправим нещо, което не е счупено.

— Вярно е. Справя се добре с работата си.

— Знам. Оставил съм я тя да решава напоследък — каза Юън.

Юън се усмихна на Чарли и тя усети как раменете й, прегърбени от стреса на последните няколко дни, започнаха да омекват. Имаше нещо у него, което я предразполагаше. Те замълчаха за момент.

— Харесва ли ти да пишеш рецензии? — попита Юън. — Звучи като мечтаната професия.

— О, да. Много ми харесва. Винаги съм се интересувала силно от храната. Така че да ми се плаща, за да пробвам готвенето на други хора, е идеално за мен.

— Сигурно е голямо обикаляне?

Чарли кимна.

— Да, канят ме на откривания на нови ресторанти в Лондон, партита по тераси, покриви, яхти — такива неща, а аз си пробивам път към… — Чарли замълча, защото изведнъж осъзна, че звучи повърхностно.

— Какво има? — попита той.

Тя се засмя горчиво:

— Няма да лъжа, това е работа като всяка друга. Има си и своите хубави страни, но през повечето време пътувам до офиса и обратно, отговарям на имейли в полунощ и съм вързана в безсмислени срещи, когато искам да пиша.

— Знам точно какво имаш предвид — рече Юън.

— Ти какво работиш?

— Архитект съм. Виждаш ли киното? — той посочи сградата на най-близкия ъгъл. — Ще правим част от него ресторант.

— Това е чудесна сграда. Арт Деко, нали? Няма да я събаряте, надявам се?

— Не, определено не. Ще я преобразуваме — ще се запази характеристиките на периода, но ще се даде възможност на пространството да работи по много различен начин.

— Харесва ми как звучи. Ще трябва да се върна и да я видя когато е готова.

— Трябва да е готова през лятото. Да се надяваме, въпреки че купувачите я искат за вчера. Харесва ми етапът на планиране. Но преговорите с тях са онази част от работата ми, която ми напомня, че това все пак е работа…

— Как намираш време да помагаш в чайната?

— Намирам си, когато мога. Предпочитам да работя до късно от време на време, ако се налага. Въпреки че, за да бъдем честни, често просто се наслаждавам на кифличките заедно с останалите клиенти, така че това изобщо не е непосилен труд.

— Сигурно на Лети й е приятно да си наблизо — каза Чарли. Помисли си за кратко за собствените си родители и колко рядко ги виждаше напоследък. Така й беше по-лесно, разбира се — да не й се налага да се оправя с въпросите на майка си и непредсказуемите изблици на баща си. Но смътно беше наясно, че един ден те няма да са там и че тогава може би ще се чувства по различен начин за всичко.

— Мисля, че е така, особено след като тя и баща ми се разведоха — каза Юън. — Тя винаги ми е давала свобода да правя моите си работи, но, както се оказа, избрах да остана в Скарбъро.

— Разбирам те.

— Родителите ти в Лондон ли живеят? — попита Юън.

— Не. Живеят в Бристол, където израснахме с Пипа. Пръснали сме се из цялата страна напоследък.