Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Знам какво имаш предвид. С добра книга можеш да се потопиш в който свят си искаш. Когато намирам близнаците, Бенджамин и Матилд — брат ми и сестра ми — още да четат под завивките късно през нощта, понякога не мога да се насиля да ги накарам да спрат.

— Вълшебен миг е да откриеш това.

— Едно от нещата, заради които искам да преподавам.

— Това ли ще правиш, когато се прибереш у дома?

— Да. Ще преподавам английски. Вече съм квалифицирана, така че ще си търся работа, когато се прибера у дома. Дойдох тук, защото исках да подобря разговорния си английския и произношението, което чувствам, че е доста сковано.

— Английският ти ми звучи перфектно. Сигурна съм, че няма да имаш проблеми с намирането на учителско място.

— Нямам търпение да започна.

— Деца или тийнейджъри?

— Тийнейджъри, надявам се. Струва ми се по-голямо предизвикателство. Въпреки че се съмнявам някой да би могъл да е по-голямо предизвикателство от Зоуи — тя се засмя. — Ти имаш ли някакви снимки на сина си, Кат? Бих се радвала да видя.

— Да, разбира се. Ето го Лео — Кат извади телефона си и показа на Серафин скрийнсейвъра си, на който имаше снимка на Лео на една люлка. Косата му беше златиста на слънцето. — Той е на три. Не чете под завивките, все още.

— Прекрасен е!

— Благодаря. Доста е добър. Двегодишните със сигурност са си заслужили лошата слава. Но да стискаме палци, мисля, че на нас ни се размина — тя прехапа устни при спомена. — През изминалата година имаше изблици в супермаркета — отказваше да се качи в количката за деца, катереше се в леглото ми всяка вечер. Почти ме побърка. Но сега е съвсем кротичък.

— Спомням си, когато близнаците бяха на две. Понеже съм много по-голяма, съм им по-скоро като майка, отколкото сестра. Звъня им по „Скайп“, когато мога. Тях ги бива много повече с компютрите в сравнение с мен.

— И с Лео е същото.

— Сигурно много ти липсва — каза Серафин.

— Да. Въпреки че когато го няма, имам свободата да правя неща като тези — но все пак нямам търпение да се върне. Не е ли глупаво? Когато е тук, обикновено нямам и минутка за себе си. Мечтая да мога да отскоча по магазините или да изляза с приятели, без да се налага да моля услуга от някого. Дори и да почета списание на спокойствие. Но в момента го няма и се чудя какво изобщо съм правила без него.

— Не може да е това, нали? — рече Кат и занаднича през витрината на една опърпана на вид чайна до морето. Двете със Серафин бяха пристигнали в Уитби малко преди обяд и тръгнаха надолу към пристанището в търсене на кафенето, което Лети беше споменала. Имаше само едно място, което можеше да е.

— Тук пише „Хайдъуей“ — заяви Серафин. — Погледни.

Кат погледна табелата, която представляваше грубо замаскиран с вар надпис „РИБА И КАРТОФКИ“, а отгоре беше написано новото име. До вратата висеше друга табела, на която беше обявено, че заведението е с нова управа.

— Не е съвсем каквото си представях — каза Кат. — Но външният вид може да бъде измамен, нали? Хайде да влезем.

Те влязоха вътре и намериха маса в дъното. Мъж на около петдесет с побеляла коса и мустаци се приближи до тях.

— Какво да ви донеса, дами? — попита той учтиво.

— Здравейте — каза Кат. — Може ли един чайник и две от ягодовите ви тарталети, моля?

— Идват веднага.

— Мога ли да попитам нещо? — рече Кат, докато мъжът се отдалечаваше. Той се усмихна и кимна. — Отскоро ли сте поели това място?

— Да. От преди няколко месеца. С жена ми имахме тази идея. Това е неизследвана територия за нас — цялата тази работа с чая — но винаги сме обичали по чаша чай. Засега върви добре.

— Разбирам — каза Кат.

— Това е госпожата — той кимна по посока на някаква жена, която изглеждаше стресирана сред тенджерите в кухнята. — Изпробва нова рецепта.

Той се отдалечи, за да им донесе поръчката.

— Можеха да поосвежат малко отвътре — прошепна Кат, когато собственикът се отдалечи. Тя посочи избледнелите тапети, чийто мотив с кораби едва се виждаше.

— Усеща се влага — добави Серафин.

— Няма значение. Лети каза да не очакваме много от обстановката. Сигурна съм, че ягодовите тарталети ще компенсират всичко това.

— Да. Разбира се.

Чайникът пристигна няколко минути по-късно с тарталетите върху обикновена бяла чиния до него.

На Кат й трябваше само един бърз поглед.

— Купешки са — каза тя разочарована.

— О, Боже! — Серафин отхапа и кимна, за да потвърди подозренията на Кат. — Права си. И сладкото изобщо не е хубаво.