Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Тогава е уредено. Хайде да вървим.

Те си купиха порции атлантическа треска и картофки, увити в хартия и ги взеха надолу към морето. Изядоха топлите картофки на една пейка с дървени клечки.

— Добри са — заяви Серафин.

— А и много здравословни — каза Кат с усмивка.

— О, да, особено целият този кетчуп и солта.

— Ядяхме ги, когато бях малка. Всеки петък с татко ходехме до пристанището да си вземем. Той си вземаше риба, а аз наденица.

— Родителите ти още ли живеят в Скарбъро? — попита Серафин.

— Само баща ми. Е, поне когато си е вкъщи. Той пътува в момента — и си изкарва чудесно, ако съдя по картичките, които изпраща. Заслужил си го е. Работил е здраво още откакто е завършил училище.

— Ами майка ти?

— Тя почина, когато бях малка.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря. Иска ми се да си я спомням по-добре. Но ако трябва да съм честна, почти нямам никакви спомени за нея — Кат сви рамене. — Бях на четири, когато почина. Татко и Лети (която е нейна приятелка) са ми разказвали някои неща. И двамата казват, че много е искала да стане майка и след като ме е имала това я е завършило, в известен смисъл. Явно е била мила и щедра, и забавна.

— На нея ли приличаш? Това споменавали ли са го?

— Не — Кат поклати глава. — Като изключим, че и аз съм мила и забавна — пошегува се тя. — Но ако говорим сериозно, не. Изобщо не.

— Как можеш да си сигурна?

— Мама е била закръглена, а аз не съм. Червена коса, лунички…

— Наистина ли? — Серафин повдигна вежди.

— Да — каза Кат с усмивка. — Но не е толкова изненадващо, колкото изглежда, все пак. Аз съм осиновена.

— О, разбирам.

— Трябваше да го кажа още в началото. Понякога забравям, татко ми е толкова много баща. Ако беше сам, щеше да е загубен, когато мама умря, но не беше. Оправихме се. Не бяхме най-нормалното семейство, но за нас проработи. Ами твоето семейство?

— Съвсем обикновено — усмихна се Серафин. — Може би малко прекалено обикновено.

— Съвсем обикновено?

— Да. Въпреки че това е най-нормалното нещо там, където живеем. Църква в неделя, не казваме и не правим нещо, което би разстроило останалите в селото — такива работи.

— Притеснява ли те? — попита Кат.

— Невинаги. Но напоследък, да. Понякога се чудя как биха реагирали, ако разберат какво е истинското ми аз.

Кат искаше да попита — виждаше, че Серафин сдържа нещо в себе си, но в същото време внимаваше да не я пришпорва прекалено много.

— Мислиш ли, че това те спъва по някакъв начин? — попита тя.

Серафин обмисли въпроса, след това кимна.

— Предполагам, че е по-лесно да продължа да се преструвам на онова, което те искат от мен да бъда.

— Но човек има само един живот, за да бъде истински — каза Кат. — Не можеш да си позволиш да пропуснеш този шанс, нали знаеш.

Същата вечер Серафин седна на леглото и сложи чантата до себе си. Чистият въздух я беше успокоил и усещаше приятна умора. Но разговорът й с Кат й беше повлиял.

Родителите й вече бяха по средата на живота си и са имали достатъчно късмет да прекарат по-голямата част от тези години в любов. Беше ли честно тя да се отрича от същото това щастие в опит да ги удовлетвори? Когато се запозна с Карла, се чувстваше, сякаш оживява — всеки интерес, всяка глупава шега или спомен от детството беше посрещнат с възторг и подобен спомен от страна на Карла. Синергията помежду им беше безпроблемна и естествена. Серафин трябваше грубо да отблъсне Карла чрез бягството си в Англия, и въпреки това сега виждаше, че Карла е достатъчно силна сама по себе си, за да не обърне гръб на жената, която обича. Серафин усети, че вратата все още може да бъде отворена. Може би не ставаше въпрос да каже да — в неговата цялост и объркана завършеност — или не. Може би също така беше възможно да каже да но по-бавен начин. Да, но ми трябва време.

Тя извади нещата, които беше събрала през деня.

Гладка мида в бяло и прасковено. Две бурканчета чаени листа — Дарджилинг и Лейди Грей, които Кат й беше препоръчала да купи. Кутия бисквитки, които двете със Зоуи бяха направили. Ретро шал с шарка на диамантен пръстен върху него. Картичка на Скарбъро.

Тя ги уви в бронзова хартия и върза пакета с връв, преди да го постави в подплатен плик. На гърба на една нейна снимка, която си беше направила сама на Южния залив и после разпечатала, написа съобщение към подаръците:

Salutmabelle,

Оuque jesois, tuesavecmoi.

Je t`embrasse

Seraphine

Където и да съм, ти си с мен.

— Така изглеждаш добре, знаеш ли? — каза Чарли. — Напомня ми, когато бяхме тийнейджърки. Преди да започнеш да ми крадеш сенките за очи.