Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Разбира се, че не са — каза Лети. — Ще си намериш подходящата работа. А и стига да включва чай, съм убедена, че ще си щастлива.

— Познаваш ме много добре!

— Като говорим за чай — кръстих неразделките Лейди и Ърл Грей. Как ти се струва?

— Идеално!

— Започнаха да свикват доста. Не са чак толкова изтънчени като имената си — много обичат да гледат сериали — тя се усмихна. — Приятно ми е да си говоря с тях, докато си приготвям вечерята. Летят наоколо и след това си почиват по гредите — винаги заедно.

— Колко сладко.

— Да. Те са много романтични, истински отбор, няма да бъдат разделени.

Една мисъл осени Кат. В чайната беше спокойно и моментът изглеждаше добър да попита Лети нещо, за което се чудеше:

— Предполагам, че нищо не се е променило с Джон. Двамата все още не си говорите?

— Не, скъпа — каза Лети и поклати глава. — Прекалено далеч сме стигнали в това отношение. Чувам от време на време нещо от Юън какво върши напоследък — риболовни излети, на които ходят заедно, или новата кола, която се е заел да ремонтира. Нямам нищо против да чувам за него. Дълго време бяхме заедно, като много от тези години бяха щастливи. Винаги ще ме е грижа за него. Но така е по-лесно. По-добре двама щастливи родители, отколкото нещастен дом — ти знаеш как е, разбира се.

— Да — каза Кат.

— Макар че на теб сигурно ти е било по-трудно, при положение, че Лео е толкова малък.

— Не знам дали има такова нещо като добра възраст, когато става въпрос за това. Но децата са устойчиви, мисля, или поне се надявам. Отначало ми беше ужасно заради него. Но когато Джейк си тръгна… Е, стана ми някак си по-леко. Внезапно си спомних как да се забавлявам отново.

— Със сигурност изглеждаш по-щастлива — каза Лети.

— И съм. А сега, докато Лео е с Джейк, си спомних всички неща, които обичах да правя. Сега осъзнавам, че не е нужно да се отричам от себе си, за да съм на разположение на Лео. Ако не друго, ще му бъда по-добра майка, ако знам какво искам.

— Толкова се зарадвах, като ми се обади — каза Серафин Кат на следващата сутрин, докато се качваха в автобуса за пътуването до Уитби.

— Радвам се, че имаше време да дойдеш.

— Адам е доста разбран шеф. Знае, че работих здраво със Зоуи, каза, че иска да мога да разгледам повече от страната, докато съм тук. Особено сега, когато слънцето се показа най-накрая.

Сутринта Кат се беше събудила от топлите слънчеви лъчи, които огряваха лицето й през щорите на прозореца на спалнята. След седмица мрачни дни, почти беше забравила какво е усещането.

Облече си дънково яке и сложи оранжев шал, след което отиде пеша до автобусната спирка, където срещна Серафин.

— Къде точно отиваме?

— В североизточната столица на рибата и пържените картофки — каза Кат, като разгъна картата, за да покаже на Серафин местата, които беше отбелязала — и, да се надяваме, също така дом на някои добри чайни.

— Добре. Харесва ми… „Хайдъуей“ — ще ми е интересно да го видя това „скривалище.

— И на мен. Можем да започнем от там.

— Значи планът е готов — Серафин извади пътеводителя си и го отвори на страницата с по-малка местна карта. — Имам една приятелка у дома, която направо ще умре от завист. Обсебена е от английски чай, сладкиши и всякакви неща от този род.

— Ще трябва да опиташ всичко заради нея — каза Кат.

— Предполагам, че е мой дълг — заяви Серафин с хитра усмивка.

— Как са нещата в къщата? По-добре ли е с момичето?

— Да, благодаря. Точно както трябва, иначе вероятно щях да съм си тръгнала досега — тя се усмихна криво.

— Толкова зле ли беше?

— Първата седмица мислех, че съм направила ужасна грешка. Имах чувството, че трябва да се обърна и да хвана следващия полет към вкъщи. Не очаквах, че Зоуи ще е такова… е, как да кажа — ами, предизвикателство. Но сега мисля, че се разбираме помежду си малко по-добре. Животът й е бил доста труден в много отношения и да се държи така с мен, изглежда, е нейният начин да се справи с част от това. Все още не обича много да учи френски, но имаме напредък.

— Звучи сякаш вършиш добра работа. Тя на колко години е?

— На десет. Ще ги навърши на шестнадесети.

— Това е трудна възраст. Десет, нали? Човек е някак си по средата. Спомням си, когато аз бях на десет — гледах братовчедите си, които бяха тийнейджъри, и отчаяно исках да ме вземат, когато излизат, но за тях бях просто дете. Книгите бяха онова, което ме спаси. Ходех и си четях в стаята — дали Джейн Остин или някой роман за тийнейджъри. За мен това беше един вид бягство.