Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Tres belle — заяви Серафин.

— Oui.

— И изглежда много мила — продължи Серафин на френски.

— Oui. Наистина беше. Тя беше най-добрата. La meilleure.

— Разкажи ми повече за нея.

— Разказваше ми глуповати шегички. Понякога говорехме зад гърба на татко, на френски, така че той да не може да разбере. И elle adorait chanter, обичаше да пее. Ужасно, но през цялото време. В банята, на конете, на мен.

— Звучи забавно. Ще ми се да можех да я познавам.

— Maman много ни разсмиваше — добави Зоуи.

— Липсва ли ти?

— Elle me manque tellement . Тя ми липсва толкова много — каза Зоуи и избърса сълзите, които се стичаха по зачервените й бузи. — Мразя да нямам майка. Да съм различна от приятелите ми. Мразя, че татко е самотен понякога.

Буца заседна в гърлото на Серафин, докато я слушаше. Твърдото изражение на лицето на младото момиче беше изчезнало напълно, заменено от нежност и уязвимост.

— Но и нещо повече — Зоуи продължи да бърше сълзите си, — тя ми липсва заради това, което беше. Нейните прегръдки. Песните, които ми пееше, за да заспя. Минаха години, знам, но тя ми липсва всеки ден.

— Здрасти, мамо — гласът на Лео прозвуча ясно по телефона. Сърцето на Кат подскочи.

— Здравей, скъпи. Как си? — тя беше седнала на ръба на дивана и държеше телефона до ухото си.

— Отлично — каза той.

— Така ли? И от какво така?

— Ходих с баба и дядо да храним патиците.

— Наистина ли? А те какво правеха?

— Крякаха. Махаха с крила. Бяха гладни. Мисля, че им беше време за хранене.

Кат чу гласа на Даян, бабата на Лео, която му каза:

— И на теб ти е време за хранене.

— Храниш ли се добре?

— Да, само че не ям хляб като патиците. Ям рибни пръстчета, като пингвините.

— Страхотно. Всичко да си изяждаш. Татко ти там ли е?

— Да. Сега ще ти го дам.

— Добре, чао. Обичам те — каза Кат и прехапа устната си, за да не се разплаче. — Изпращам ти трицератопска прегръдка.

— Аз ти изпращам бронтозавърска. И аз те обичам. Чаооооо… — гласът му заглъхна, докато подаваше телефона на Джейк.

— Здравей, Кат.

— Хей! Изглежда добре си прекарва. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. Забавлява се — той звучеше далечен.

— Как е работата?

— Бива. Не е зле. Слушай, Кат. Тъкмо ще вечеряме. Може ли да се чуем утре?

— Разбира се — каза Кат. — Чао засега.

Кат си направи „Ърл Грей“ и донесе чашата и чинийката до кухненската маса. Беше хубаво да чуе гласа на Лео. Звучеше толкова щастлив с баща си и баба си и дядо си.

А, разбира се, за нея това означаваше повече време и пространство, за да мисли. Тя извади химикалка и тетрадка, отвори празна страница и започна да пише мислите си за рецензиите на чайните. Отпиваше от чая си и си припомняше чайните, които бяха посетили — обстановката, отношението на персонала и (най-любимата й задача) вкусотиите, които бяха опитали.

Кат не искаше да признае пред Чарли, че да изпращаш електронна поща не е толкова лесно, когато не разполагаш с компютър. Беше й се наложило да продаде лаптопа си през лятото — така или иначе беше стар и тя си бе обещала, че ще си вземе по-добър, когато има пари. Но щеше да се справи. Можеше да го напише на ръка и да изпрати половината от телефона си тази вечер, а след това да отиде до библиотеката на следващия ден и да напише останалите. Имаше нещо, което й харесваше в писането на ръка, така или иначе.

Докато думите й течаха върху листа хартия, Кат забрави за пазаруването, плащането на сметки и дори (макар и за кратко) че е майка. Тя бе погълната в момента. Спомни си последния път, когато се беше чувствала по този начин — когато беше стояла цяла нощ, за да спази крайния срок за университетската си дисертация, сама с мечтите си и със сериозен запас от бисквити за подсилване.

Може би работата не означаваше само заплата. Някога си мислеше, че може да работи нещо, което да съвпада със страстта й в живота. Беше ли твърде късно да се надява, че все още може да е истина?

— Джес, здрасти — Чарли отиде до прозореца на хотелската си стая, където връзката беше по-добра. — Отново в неделя, съжалявам, предполагам, че си си у дома, но ти каза да ти се обадя да ти кажа как върви.

— Да, казвай, не се притеснявай — в офиса съм, така или иначе. Тук е абсолютен кошмар с октомврийското издание — някак си печатарите са набрали грешен файл и първата партида отиде по дяволите. Изпълнителният директор никак не е доволен.

— О, не — Луис с теб ли е?

— Не, остави ме сама да се оправям. Слава богу, че се връщаш утре. Е, как е чаената афера?