Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Тази вечер те ядоха заедно и когато Зоуи отиде да си чете в стаята, Серафин остана, за да разчисти масата.

— Не е нужно да правиш това — каза Адам.

— Не е проблем — каза тя, докато поставяше чиниите в съдомиялната. — Предпочитам да съм заета — когато приключи, тя напълни мивката с вода, за да измие тавите, в които беше сготвили вечерята. — Аз ще се измия, а ти ще ги подсушиш.

— Разбрахме се — каза Адам и взе една кърпа.

Те се шегуваха известно време, докато Серафин събра смелост да повдигне въпроса, който я глождеше.

— Оставам с впечатлението; че Зоуи разбира доста френски. Повече, отколкото очаквах.

Адам погледна изненадано:

— Тя е започнала да говори с теб?

— Не — Серафин поклати глава. — За съжаление не. Но съм сигурна, че разбира.

— Да. Тя знае малко. Но вече минаха няколко години; откакто е говорила, и затова си помислих, че може би е по-добре да се започне от нулата.

Серафин изплакна съда и го сложи върху сушилнята:

— Ако наистина разбира и е можела да говори на френски преди, защо мислиш, че не иска да говори с мен?

Адам изтри тигана с кърпата, сякаш подсушаването на съда беше най-важната задача в целия свят. Серафин устоя на желанието да запълни настанилата се помежду им тишина.

— Тя говореше френски с майка си — каза Адам най-накрая. — Понякога се чудя дали на Зоуи не й е трудно да се върне към онзи момент. Аз самият не го намирам за лесно. Може би като чуе езика на майка си, всички спомени се връщат.

— Възможно е — заяви Серафин. — Говориш ли с нея за това?

— Преди — да, когато беше по-малка. Припомняхме си времената заедно с Мариан, почивките, на които ходехме. На Зоуи й харесваше. Но в последните няколко години тя започна да се затваря — гласът му прозвуча развълнувано и Серафин инстинктивно сложи ръка върху неговата.

— Благодаря — каза той и се прокашля. — Винаги е там, предполагам, точно под повърхността.

— Разбира се.

— Може би е моя вината, че ти е толкова трудно с нея сега.

Серафин поклати глава.

— Не е така. А и не е твърде късно да се променят нещата. Имаш ли някакви снимки на Мариан? Защото мисля, че може би аз самата трябва да я опозная малко по-добре.

— Да отидем в хола — каза Адам.

Той свали няколко фотоалбума от лавиците.

— Не сме ги разглеждали скоро — рече Адам и изтупа прахта от тях. — Не знам защо. Когато за първи път се върнах тук — Зоуи беше на седем — ги гледахме през цялото време. Но сега — просто сякаш никога не е най-подходящият момент. Ето — той седна до Серафин. — Това е Мариан, когато беше бременна със Зоуи.

Той посочи снимка на красива жена в жълта лятна рокля с бременно коремче, върху което беше поставила нежно ръката си. Дългата й черна коса беше пусната и гледаше право в обектива. Серафин си представи как Адам я снима. На лицето й имаше спокойна усмивка.

— А ето я и Зоуи, когато се роди.

— Красива е.

Серафин прелисти страниците на албума и заразглежда снимки на Зоуи върху гърдите на спящия си баща, Зоуи на черга за пикник с жълта шапчица…

— Много обичаше Мариан да й свири на китара — дори и когато беше съвсем малка. А двете също така рисуваха заедно.

Серафин се наведе, за да погледне снимката на майка и дъщеря, които рисуваха заедно върху ниска дървена маса, а ръцете и лицето на Зоуи бяха изпръскани с ярки боички.

— Сякаш се забавляват.

— Те бяха истински отбор. О, тук са с конете. Мариан повдигаше Зоуи, за да ги погали. Зоуи обичаше да е около тях.

Адам прелистваше страниците и Зоуи израстваше пред очите на Серафин, в проходилката, след това на малка червена триколка, собствен велосипед…

— Чудесно семейство!

— Бяхме щастливи — каза Адам. — Мина толкова бързо. Нямахме достатъчно дълго време.

В неделя Зоуи и Серафин бяха в хола. Серафин беше сложила обичайните си учебни материали на една страна.

— Мислех си дали не можем да направим нещо по-различно днес — каза Серафин. Тя се стегна. Или щеше да се получи много добре, или много, много зле.

Тя извади фотоалбума, който Адам й беше показал, този със снимките на Зоуи като малко дете.

— Това е твое, нали?

— Да. Това са снимки на семейството ми.

Тя подаде албума на Зоуи:

— Защо не ми покажеш кой кой е?

Зоуи отвори албума и се втренчи в него за известно време. Серафин се чудеше дали това, което прави, е правилно.

След минута, Зоуи посочи една снимка на майка си, на която свиреше на китара.

— Това е майка ми.

Тя вдигна поглед към Серафин. Очите й бяха тъжни, но на устните й имаше горда усмивка.