Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Страхотно! — каза тя. — Въпреки че трябва да отбележа колко ми е мъчно, че няма да включа това място — идеално е!

— Е, значи сега може да си остане такова — отвърна Кат с усмивка.

Чарли се върна в къщата на Пипа, изпълнена с ентусиазъм за рубриката, за която щеше да пише. Беше се разбрала да вземе Кат на другия ден, за да отидат до Йорк. Чарли беше сигурна, че с нейна помощ щеше да успее да направи такъв брой на списанието, който да докаже, че е достатъчно добър редактор, за да поеме юздите от Джес.

Пипа отвори вратата, облечена в панталон и лилав потник, който подчертаваше тънката й фигура. Русата й коса бе грижливо изсушена със сешоар и беше гушнала Грейси в ръце.

— Здравей, Чарли — каза тя безгрижно и направи място на Чарли да влезе в коридора.

Чарли се стегна за разговора, от който се страхуваше.

— Пипа, не искам да те разстройвам, но мисля, че може би ще е по-добре за всички ни, ако отседна в хотел тази вечер.

— В хотел? — попита Пипа, видимо жегната. — Заради онова, което се случи снощи ли?

— Отчасти — отвърна Чарли. — Прекалено големи сме, за да се караме като тийнейджърки.

Пипа прехапа устни и погледна надолу.

— Звучиш, сякаш вече си го решила. Върви тогава.

Чарли мина покрай нея и се качи по стълбите.

— Винаги си тръгваш, когато стане трудно — извика след нея Пипа.

Чарли се обърна:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Опитах всичко, за да те накарам да се почувстваш като у дома си, защото знам колко много означава за мама и татко ние двете да се разбираме — звучеше сякаш ще се разплаче. — Но вместо да се опиташ да оправиш нещата, ти се предаваш.

— Опитах. Но мисля, че ще се разбираме много по-добре, ако си тръгна.

— Върви в такъв случай — въздъхна Пипа. — Макар че трябва да кажа, че Фло и Джейкъб ще бъдат много разочаровани.

Чарли не обърна внимание на сестра си и се качи до стаята за гости, където прибра дрехите и гримовете си в куфара. Тя кипеше отвътре с цялата емоция на онова, което остана неизказано. Повече от всякога й се искаше да се махне от къщата на Пипа и да остане сама.

Когато излезе, видя, че Пипа не е мръднала от мястото си в коридора.

— Ако постоянно отблъскваш хора от себе си, Чарли, може никога да намериш някого, с когото да споделиш живота си. Нали знаеш това?

Чарли не каза нищо, докато издърпа куфара си през входната врата, без да поглежда назад.

— И ти си тръгна? — попита Сара.

Чарли върза косата си на опашка, докато говореше с приятелката си през екрана на лаптопа.

— Да. Сега съм на хотел. Трябваше да се махна оттам или в противен случай мисля, че щяхме да се удушим взаимно.

— Значи нещата не са се подобрили изобщо?

— Мили Боже, не! Тя си е все същата стара Пипа. Всъщност, даже е още по-зле. Не знам какво се е случило с нея. Превърнала се е в нещо като сладка мамозила.

— Това звучи страшно.

— Така е. Знам, че сме различни, но винаги съм уважавала нейните решения. Докато тя не проявява никакво уважение към моите. Всичко е игра на перчене за нея. Дори зачекна Бен в един момент.

— Шегуваш се.

— Била съм го пропъдила, защото съм твърде обсебена от работата си, според нея.

— Аз друго си спомням. Не искам да трия сол в раната, но не беше ли замесена някаква стриптийзьорка?

— Уффф! Да, така беше. Направо класика!

— И Пипа има нахалството да те обвинява, че ти си го пропъдила! Това е смешно. Е, какъв е планът сега, ще си тръгваш ли?

— Не, вече уредих да остана и да направя някои проучвания за списанието. Запознах се с една жена тук, която ще ми помогне. Казва се Кат и е експерт по чай. Нямам търпение да започнем.

— Така те искам — каза Сара. — На добър час!

Серафин замесваше тесто за кроасани върху плота — монотонното движение я успокояваше. През прозореца на кухнята на Адам се виждаше мъглата над парка тази сутрин. Имаше само един възрастен мъж с чадър, който дръзко се бореше със ситния дъждец, докато разхождаше хрътката си около езерото. Серафин започваше да се чуди дали снимките на слънчевия морски град, които беше видяла в интернет, не са от някое друго място.

У дома, във Франция, дните й започваха, щом близнаците дойдеха и седнеха на ръба на леглото й и си бърбореха за анимационни филми и игрите, които искаха да играят. Тук, в Скарбъро, всяка сутрин блясъкът на сивата сутрешна светлина я поздравяваше през завесите. Първия ден, когато се събуди, още сънена, пръстите й докосваха непознатата завивка. Трябваше й миг да си спомни къде се намира.