Донко Найденов - Ударите на съдбата

Никой друг не бе ВИНОВЕН, освен глупака в ръцете му, когото бе убил преди минути! ЗАЩОТО ВСИЧКИ ГЛУПАЦИ СА ВИНОВНИ И СВЕТЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ОТЪРВЕ ОТ ТЯХ! Това бе единствената и най-правилна логика, най-висшето мото на силните, изконната същност на „великия“ прогрес!

Бенджамин още виеше като подивял, вече чуваше воя, прииждащ от глъбините на гърлото му в най-пълната си степен. Преди малко, когато бе вникнал дълбоко в съзнанието си, този вой бе останал далеч и се бе слял с тишината на мислите му, но сега, щом отново навлезе в реалността, гласът едва не му спука тъпанчетата.

Отново бе изпаднал в умопомрачение, гневът му бе толкова всепоглъщащ, че той бясно хвърли мъртвеца към автомобила. Чу се глух тропот, тялото се плъзна по вратата, оставяйки тъмна диря по нея, и беззвучно се строполи на тревата.

След това той вдигна трупа за краката, замахна с него и удари главата му в близкия дънер (захватката му бе толкова здрава, че усети как с пръстите си проби плътта на мъртвия, а при самия замах се чуха изщракванията на чупещи се стави и кокали). После пак… и пак… и пак… докато главата не придоби неправилни очертания.

Пълната месечина се бе показала между облаците и осветяваше всичко с невероятно ярката си светлина. Тим Стоун лежеше мъртъв на земята, заел необичайна изкривена форма, на фона на лунните лъчи странно хлътналата му глава имаше цвят, вариращ по всички нюанси на сиво-виолетовото, а от устата му извираше лигава смес между парчета кръв и слюнка. Бенджамин застана прав над убития, гледайки го с огромно презрение и несравнима по своите показатели гордост. Грозна усмивка, придружена със злъчен кикот, се появи на лицето му.

Тим Стоун бе вторият виновен, получил справедливото си наказание, вторият слабак, доведен до заслужения си край.

„Дали на другия ден, когато се събудиш, съвестта ти пак ще те гризе като миналия път?“ — заговори далечният вътрешен глас на добродетелта.

„Едва ли — бе отговорът на останалите гласове. — Съвестта не е нищо друго, освен безпредметно чувство на вина, характерно за глупаците. Съвестта прави хората уязвими, страхливи, слаби и покорни, а ти си неприкосновен, смел, силен и непокорен!“

„Убиец“ — провикна се отново онзи далечен глас, глух и отслабнал, като последната реч на умиращ.

„Не убиец, а ПРЕЧИСТИТЕЛ — отвърнаха множеството опорни «личности» на, обзетото от възбуда, негово съзнание. — Точно така — пречистител, спасител на рационалното, повелител на реда и хармонията!“

Вдигна глава и погледна към яркия земен спътник, който му отвръщаше с мощна енергийна аура. Сякаш луната бе отражение на неговата същност, диригент на неговата рапсодия, водач на неговата армия. Защото вампирите, въплъщенията на сатаната и всички други сатанински твари са ЗАВИСИМИ ОТ ФАЗИТЕ НА НЕЙНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ! Луната — тази видимо малка сияеща частица в небесния всемир — бе събрала в себе си цялата сила на света, достатъчна едновременно да го пресътвори и унищожи.

„Трябва да се скрият следите на престъплението!“ — отново се обади разумното „аз“.

„Този път си прав, може би ще е забавно“ — отговориха и другите гласове, послушали го за пръв път през времето на този спектакъл.

Бенджамин грабна трупа и го хвърли в колата, след това влезе в нея, запали мотора и зави по каменната пътека. На едно място — точно където остри варовикови скали образуваха голяма и почти отвесна падина — Бенджамин спря. Хвана тялото и го постави на шофьорското място, а той самият излезе навън. После се наведе през отворената врата, разхлаби ръчната спирачка и автомобилът пое надолу, към бездната. Извиси се страховит стържещ звук от острия допир между металната конструкция и скалите. Веднага след това се разнесе оглушителен взрив, придружен от мигновен и ярък оранжев проблясък.

Той наблюдаваше с усмивка светлинно-звуковото представление. Тим Стоун, заедно с таксиметровия си автомобил, вече бяха заличени от лицето на земята.

След като околността отново потъна в тъмнина, Бенджамин се обърна и тръгна пеша към вилата. И сега чувстваше с всички брънки на душата си удовлетворението от добре свършената работа и постигнатата цел.

Събуди се с усещане за леко неразположение. Този път събитията от миналата нощ го връхлетяха почти веднага. Можеше да си спомни абсолютно всичко, с най-подробните детайли, но осъзна, че не иска да го прави. Все пак, противно на неговите желания, спомените сами започнаха да прииждат.