Донко Найденов: Ударите на съдбата

Достигна до по-светло място, където пространството между дърветата беше по-голямо и спря. Погледна към ръцете си, за да се убеди, че ръкавиците са върху тях. Отвори чантата, взе в едната ръка кръста, а в другата — светената вода и зачака.

Не искаше да мисли за нищо и затова не допускаше постоянно появяващите се нотки на разум да пробият здравия щит на мозъка му. Защото щеше да се откаже, щеше да побегне назад и ако имаше късмет, да се измъкне. Ако имаше късмет! Понеже беше силно уплашен и респективно — уязвим и слаб.

Ами ако нещото не дойде? Тогава всичко щеше да остане както преди. Бенджамин скрито се надяваше врагът да не се появи — преживяното досега беше повече от ужасно, за да понесе още нещастия. А и щеше да има свое лично оправдание за непостигнатата цел.

Навярно звярът чакаше нощта. В този момент той бе твърде слаб, за да се появи пред него, или твърде умен, за да рискува собственото си унищожение. Никой не би се появил в битка, ако предварително знаеше, че ще бъде победен.

Дали да зачака края на деня? Тази идея до преди малко му се струваше безумна, но сега му се видя доста добра. Звярът ще дойде по мрак, защото тогава е силен, но и той имаше своите оръжия — светената вода и разпятието. Освен това и самият Бенджамин бе по-силен по време на тъмнината. Да, ще стои тук до мръкване, до появата на Въплъщението на сатаната! Решителността му отново се възвърна в обзетото от лудешка треска негово съзнание. Той стисна здраво двата атрибута.

Но друга, по-страшна мисъл изригна като вулкан в него. Нали именно мракът го побъркваше? Нали по време на тъмнината звярът го обземаше най-силно? Бенджамин не бе силен през нощта, силен бе ЗВЯРЪТ в него! А и сигурни ли оръжия са кръстът и светената вода? Той само бе чувал, че прогонват злите сили, но нямаше как да е УБЕДЕН в истинността на това твърдение. Дали звярът ще се изсмее, като види тези безполезни неща в двете му ръце или изобщо няма да ги забележи? Тогава…?!

„Тогава аз и Въплъщението на сатаната ще се слеем в коварен братски съюз!“

Почувства как краката му се подкосяват, а тялото му се вдървява. Ако зачака нощта, това ще е краят!

Може би стоеше тук напразно. Създанието се бе вселило в него и нямаше как да се появи от другаде. То обладава, повелява, унищожава и отново се връща в гората, в очакване на поредната си жертва. И той, както…

В това време някакви малки храсти в далечината се раздвижиха и се чу шум от стъпкване на изсъхнали листа! Бенджамин протегна двете ръце по посока на звука, мускулите му се стегнаха заради внезапните конвулсии в резултат на сковаващия страх.

НЕЩОТО ИДВАШЕ!

Докато гледаше с втренчен поглед към прииждащия звук, в главата му изскочиха още няколко идеи, като „биологично оръжие“ или „правителствен експеримент“, но мозъкът нямаше време да ги обработи, защото появяващото се пред очите му беше толкова зловещо, че всичките му мисли се изпариха като втечнен азот при допир с въздуха.

Листата шумоляха, сякаш някой се движеше по тях, макар че отпред нямаше нищо. Все пак, невидимото същество идваше към него, защото този шум се чуваше все по-отчетливо. Мозъчна буря завземаше главата на Бенджамин. Той съзнаваше, че губи позиции, че се предава на страха, че поема по пътя на отчаянието. Чувстваше навлизането на паниката и нямаше време да й се противопостави.

„Трябва да запазиш спокойствие!“ — казваше един негов вътрешен глас, но тялото му явно нямаше намерение да го послуша.

В ЕДИН МОМЕНТ ГО ВИДЯ!

То стоеше пред него и го наблюдаваше със страховитите си светещи червени очи. Огромен ужас премина като ледена вълна през тялото му, всичките му косми настръхнаха, а кожата му се сгърчи, сякаш бе залята с киселина.

Съществото наподобяваше вълк, но беше далеч по-голямо — може би колкото тигър или ягуар. Устата и зъбите му бяха страховити и приличаха на стара машина за рециклиране на боклук, а очите му — грозни, несиметрични, сияещи и свирепи, символизиращи някакво патологично съвършенство. Около него се носеше атмосфера на злост, на прокоба, на тежест, която допълнително потушаваше и малкото останала воля у Бенджамин.

То просто стоеше и го гледаше! Бенджамин също се взираше в него, по-точно в очите му, които го парализираха. Той не забелязваше козината на звяра — гъста, сплъстена, огромна — или главата му — груба и продълговата, като на опасен хищник, — или пък краката му — месести и дебели, излъчващи необятна сила. Виждаше само очи. Сурови и диви очи, оформящи се като блестящи планински езера върху косматата глава.