Донко Найденов - Ударите на съдбата

„Глупак“ — казаха вкупом някои от гласовете му. Прекалено лесно бе станало всичко, Бенджамин не почувства тръпката от тази победа, имаше чувството, че преди малко бе убил не човек, а комар.

„Той още не е мъртъв. Чупенето на врат означава парализа, а не смърт, ти не се намираш в някой стар уестърн.“

„Погледни реалността в очите, тоя твой приятел е практически мъртъв и ти не почувства сладостта от това деяние.“

Бенджамин със завидна вещина скъса халата на големи парчета, натисна силно с пръст в корема на жертвата и проби голяма дупка, от която потече струйка кръв. Той мушна палците на двете си ръце и разшири дупката, след това ги провря в нея и със зверски хъс разкъса тъканта. Някаква интересна смес между светлочервена артериална и тъмночервена венозна кръв се появи на повърхността и се стече по тялото на Рихард, а откъм главата му излезе слаб, измъчен стон.

„Кръв!!!“

Бенджамин се наведе и жадно отпи от червения извор, като отново почувства прилив на сила. Кръвта имаше познатия металически вкус и странния електриков аромат на живота, тя лека-полека се сгъстяваше в устата му като фъстъчено масло и лепнеше блажено, сякаш беше ягодов конфитюр или сладко от смокини. Той чуваше слабите удари на сърцето, което изтласкваше все по-малко количество от животворната течност. Изворът намаляваше струята си, подобно на фонтан със спираща вода. Но Бенджамин вече се бе заситил.

Озверелият мъж стана бавно и погледна към изпънатия на фотьойла труп. Кръвта бе изцапала меките жълти покривки, като на места се бе стекла чак до пода. Той погледна към голямото огледало на една от стените. Там се видя — изцапан в кръв, с хищен поглед. Лицето му постепенно избледняваше и даваше път на друго лице — това на „Въплъщението на сатаната“, с неговите хипнотизиращи светещи очи. Бенджамин не се уплаши, а дори почувства радост, облекчение и гордост.

ЗАЩОТО САМИЯТ ТОЙ БЕ ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!

Рихард лежеше мъртъв и окървавен. Бенджамин оглеждаше къщата. В една стая, навярно килер, съзря здраво въже, закачено за голяма кука.

„Това пък що за дявол е?“ — той го откачи от куката и го заразглежда.

„Можеш да го обесиш, нали знаеш колко прекрасно изглежда обесеният човек“ — шепнеше му „шеговитият глас“.

Бенджамин се усмихна криво, но „гласът на презрението“ обори тази идея:

„Няма смисъл, той вече е мъртъв, няма да ги има ефектите на изплезването на езика, на подуването и почерняването на устните или на посиняването на ръцете, защото кръвта му вече е неподвижна.“

„Вържи го с въжето и го закачи на куката“ — появи се „Лойд“ с типичното си завладяващо звучене.

Бенджамин хвана голия труп, пренесе го в килера, след това го изправи в седнало положение и с рязък удар пречупи гръбнака му. После взе въжето, омота го около врата и бедрата, като стегна много силно примката така, че главата на Рихард да се притисне до половия му орган.

— Пра’й си свирки, копеле — злобно му подвикна Бенджамин, но гласът му вече не бе глас, а дрезгаво буботене.

След това вдигна трупа, замахна силно и го стовари върху здравото острие на голямата кука така, както направи с тялото на Кристина. И отново се захили със звучен смях:

— „Ха-ха-ха!“

Следващата спирка щеше да бъде неговият собствен дом!

По пътя се мъчеше да определи болестта си. Искаше да я свърже с някое от известните състояния, характерни за нормалните хора.

Дали не бе просто луд?! Може би лудостта и вселяването вървят рамо до рамо.

Не, не е така, според представите на Бенджамин лудостта се дължи на някакво притискане на мозъка, което пречи на болния да разсъждава правилно и да координира действията си.

Или пък е шизофрения — раздвояване на личността? Такава ли е тайната на шизофренията? Напълно възможно е обладаването от дух и шизофренията да са едно и също състояние.

„При шизофренията мозъкът се разделя на две части, като съзнанието преминава ту в едната, ту в другата“ — каза един от гласовете, но Бенджамин не успя да определи кой.

Ето защо, шизофренията не може да се лекува с разваляне на магии или екзорсистки ритуал, защото тя бе чисто и просто психологическо състояние.

„Тогава би могло да е сомнамбулизъм. Какво ще кажеш?“

„К’ъв сомнамбулизъм бе, ти луд ли си? Това е просто вампиризъм.“

Дали като медицински термин или като паранормално явление вампирът бе в него, свиреп и неуморим, страховит и безпощаден.

Бурята в главата му бе станала неизмеримо силна, бе прераснала в спорове между различните гласове, които сякаш се бореха за сурово надмощие. Бялата лента върху пътното платно светеше със силен блясък, а отражението на пътните знаци сякаш искаше да се впие в размътения му мозък.