Донко Найденов: Ударите на съдбата

В дълбините на подсъзнанието си можем да открием много причинно-следствени връзки, които някога, поради незнание или нежелание да приемем, сме нарекли „случайности“. Но не към случайностите — достатъчно задълбочено и професионално анализирани и обяснени от Карл Густав Юнг и последователите му — ни повеждат трите хорър новели, които младият автор Донко Найденов предлага на вниманието на читателите си. Вече утвърден като писател, той ще ни отведе до нашите страхове, пазени в тайна, за да даде нова насока на отношението ни към тях.

На пръв поглед, наситените с кървави сцени, парализиращите съзнанието влияния на свръхестествени сили и бавното, но сигурно изпускане на контрола от волевите му герои — все силни личности — е занимание за садистично настроени хора. Крехките, лесно раними натури се притесняват за спокойствието на съня си. Но ако преодолеете тези първични притеснения (нали не сте забравили приказките на братя Грим от детството, например, или зловещия Пясъчен човек на Е. Т. А. Хофман, който не ни даваше мира през тийнейджърските години?), ще откриете една фина нишка, която ще ви отведе точно там, пред онази заключена врата в съзнанието, която не смеете да открехнете.

Символиката, използвана в трите новели, които съвсем умишлено няма да маркирам дори, като съдържание, е многообразна, нетипична и лишена от всяка клишираност. Кръвта, като символ на прераждане и обогатяване на живота, у Донко Найденов има и нови измерения. Срещите с полтъргайст, вдъхновени от филма „Смененото дете“ (The Changeling) от 1980 година с Джордж С. Скот не са самоцелно търсен ефект за по-лесна продажба, а предлагат единствен възможен изход — „само напред“.

Похватите използвани от автора са многообразни. Най-добре е застъпен „потокът на съзнанието“ (У. Джеймс) под формата както на монолог, така и на вътрешен диалог, на появили се „чужди“ гласове в съзнанието. Съчетан с умели диалози и красиво подбрани описания, направени „като по учебник“, този поток ни отвежда към нашите собствени мисли, чувства и скрити емоции. Направил читателите си съпричастни към обстановка, герои и действие, Донко Найденов успява да преодолее и най-често срещания проблем за един писател. Той не погубва така наречената от Валтер Бенямин „аура“ на творбата. Пресъздавайки отдавна отминали събития и пренасяйки ни във вече несъществуващи местности и обиталища, той успява да улови както мястото, така и времето на случване така, сякаш читателят може да се озове в тях всеки момент.

Докато редактирах новелите, бях изкушена от това да коригирам един съвсем новаторски похват, използван от автора, а именно — главните букви и то не в диалог, а в описание. Прекарвайки достатъчно време в интернет общуване, знаем, че подобен похват означава само едно — крещене! Недопустимо е от гледна точка на етиката на социализация. От друга страна, обаче, реших, че по този начин Донко Найденов успява да въведе своя личен принос към именно тази съпричастност на читателя, така необходима ни във времето на графомания, когато дори сме се отказали да търсим твореца сред толкова много писачи. Кой днес би осъдил Джеймс Джойс за липсата на препинателни знаци в неговото пресъздаване на „потока на съзнанието“ в „Одисей“? А какво би се случило, ако редакторът на тази книга бе сложил педантично всички нужни препинателни знаци? Не би ли „убил“ по-голяма част от очарованието на това произведение? Ето защо, реших, че би било по-добре да уважа този подход на автора и да заложа на интелигентността на читателя, който ще разбере достатъчно добре използването му.

„Школувана“ да погледна професионално на творбите, които Донко Найденов е събрал в една книга, проследих внимателно и онези два антиномични аспекта, с които се възприема едно произведение — култова и изложителна стойност. Култове, останали в забрава или винаги крити от обществото, заживяват свой тайнствен живот, толкова осезаем, че ни изкушава да надникнем в тайни кътчета на родината или света и да съпреживеем постулатите им, колкото и налудничави да са те на пръв поглед. Е, щом подобно желание се появява, то определено изложителната стойност на произведението е на ниво и няма опасност да остане един апокриф, който би бил от значение години след издаването на новелите.

Весислава Савова

(член на СНБП), редактор