Донко Найденов: Ударите на съдбата

„Няма да се връщаме повече“.

Том остана изненадан, беше им предложил доста крупна сума за тази работа. А те сега дори отказаха да вземат пари и за това, което са свършили.

„Много интересно, дори странно — каза си Том. — Хубавото е, че бяха измазали вътрешните стени“.

На първи юни, около обяд, Том, Бети и Роби вече бяха в Прегин. Пътуваха със семейния „Крайслер“, който побра доста багаж. Том спря пред кметството, за да поздрави Тревор Дилън:

— Елате да ви запозная с кмета — той подкани останалите членове от семейството.

На площада пред жълтата сграда имаше няколко човека, наблюдаващи ги с втренчени погледи. Роби наведе глава. На стълбите седеше една жена, която щом ги видя стана, облещи се зловещо и ги заговори:

— Не ходете в къщата на хълма! Там витае злото! Ако отидете там сте в опасност!

Том се стресна, очите на тази жена бяха ужасяващи. Видя, че Роби и Бети също я гледат уплашено.

— Не я слушайте — чу се гласът на кмета отвътре. — Елате с мен. Тя е луда, не й обръщайте внимание.

— Не съм луда! Аз съм медиум и говоря с духовете — със странен, мистичен глас отвърна тя.

— Добре, добре — й отговори шерифът, а после се обърна към семейството, — заповядайте вътре.

Той им направи кафе, след което седнаха в неговата канцелария. Том му каза:

— Тук ще прекараме два месеца. Има ли някъде нещо да се разнообразим. Виждам, че природата е хубава, но инфраструктурата е доста зле.

— Така е, това е беден район, градчето е отдалечено и идват малко туристи. Заведенията почти липсват, но на три километра в онази посока има много красиво езеро. Трябва да го посетите.

— Ще го направим с удоволствие, но първо трябва да намерим майстори — съгласи се Том. — Имаме още малко неща да свършим. Забелязах, че местните не искат да работят в къщата.

— Наистина — кимна Тревор, — хората са особени. Вярват в някакви предразсъдъци. Щом има голяма стара къща, веднага й лепват лошо име.

— Оная жена отвън каза, че в къщата дебне злото. Вярно ли е? — попита Роби. Том му направи знак да мълчи.

— Разбира се, че не е вярно. Къщата ви е просто една обикновена, стара и достолепна къща, а призраци не съществуват — усмихна се Тревор.

— А защо тогава тя го каза? — не се предаваше Роби.

— Тя е… как да ти кажа… не е съвсем добре. А и тук някой злонамерен е пуснал неприятни слухове и хората им се връзват. Спокойно, моето момче, в дома ви не витае никакво зло. Тази къща е много красива и е един чудесен паметник на архитектурата в този район. Трябва да се гордеете с нея.

— Еее… — Роби извърна глава и тръсна ръката си във въздуха. В гласа му се долавяше леко разочарование.

— Роби, престани — каза Бети, след което се обърна към шерифа. — В такива малки отдалечени населени места подобни предразсъдъци са нещо характерно. Хората отдавна са вярвали в духове, обаче с развитието и урбанизацията, тези вярвания са изчезнали — най-вече поради липса на доказателства. Но все още има и такива места, при които новите технологии идват с голямо закъснение, където населението пази ревностно традициите си. Прегин е точно такова място.

Тревор Дилън не скри възхищението си от тези думи, а Том започна да ръкопляска.

— Така е, традициите са много хубаво нещо, а тук определено се спазват — съгласи се кметът-шериф.

— Но защо именно на нашата къща се гледа с такива очи? — попита Том.

— Може би, защото е голяма и изоставена. Изоставените сгради малко по-малко се рушат, вероятно някой е минавал от там, когато нещо е паднало. До колкото зная, никой не я е купил дори и за символична сума, и със сигурност този факт допълнително засилва чувството за неприязън у хората. Аз съм тук от три години и съм чул много такива истории, но така и никоя не доказа нищо.

— А защо никой не я е купил за пет хиляди долара? — запита Том. — Това е смешно малка сума, дори и за бедния американец.

— Тук хората са изключително бедни, но въпреки всичко, всеки притежава по едно или две жилища. Не съм наясно с историята на Гайгеровата къща, както я наричат, но може би рязкото напускане или евтината цена са предизвикали у тукашните тези странни схващания. Поне така предполагам. Лошото е, че местните са студени хора и рядко общуват с непознати, че дори и с мен, макар че съм тук от три години.

След това разговорът им премина към темите от живота. Том чувстваше приятелската близост на този човек, усещаше, че може да разчита на него. Тревор беше прям, откровен, а това са качества, които се харесват у хората. Накрая кметът го посъветва, ако има желание, може да мине по по-дългият път, за да разгледа градчето — имало интересни неща. Том му поблагодари и двамата си взеха довиждане.