Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Единадесет хиляди долара, първоначална цена.

— Какво?! — учуди се Том. — Да не искаш да кажеш, Джони, че се е продавала за толкова?

— Абсолютно. При това е била в много добро състояние. Но никой не се е възползвал от офертата. А през хиляда деветстотин деветдесет и осма се цената е смъкната на пет хиляди.

— И отново никой не я е купил?

— Ами да. Бих казал, че е странно.

Когато Том се прибра, завари майка си да чисти всекидневната. Това беше любимото занимание на Летисия и тя не позволяваше на друг да го върши. Том подхвана темата:

— Мамо, ти знаела ли си, че татко не е продал къщата в Прегин?

Жената го се изправи рязко и го погледна:

— Кой ти го каза?

— Бях при Джони Гостуидж. Той беше проверил всичко, което татко е притежавал.

— Когато се преместихме тук, я обяви за продан. По думите му някакъв предприемач я е купил. Мислех, че тази работа е свършена. Да няма някаква грешка? — учудено попита Летисия.

— Не мамо, няма грешка. Странното е, че татко на няколко пъти спомена, че се е отървал от къщата. Той обичаше да се хвали с това, което притежава, а тази къща, доколкото узнах, изобщо не е малка.

— Баща ти не обичаше да говори за миналото. Къщата в Прегин беше част от него.

— Обявил е къщата за продан за единадесет хиляди, накрая е смъкнал на пет хиляди. И никой не я купил. А ни казваше, че я продал и с парите е започнал този бизнес.

— Ами… — запъна се майка му. — Франк му остави наследство. Освен това, спести пари и от армията.

— Зная, че моят дядо му е оставил хубаво наследство. Няма значение, мамо. Важното е, че притежаваме още една къща и другия месец ще прекараме там отпуската ни.

— Н-не знам — неуверено отговори майката, — къщата е за ремонт, така поне мисля. Все пак са минали много години.

— Затова аз и Бети ще си вземем два месеца отпуска. Искам да направим ремонта и да си спретнем една хубава почивка. Ти също имаш нужда от релакс, затова ще дойдеш с нас.

— Не. Аз имам работа тук. Кой ще се грижи за къщата? Кой ще те замества в компанията за това време?

— За къщата ще се грижат от персонала — Тифани, Фредо и Клаус ще са тук. А Хари ще ме замести напълно, много е добър. Мамо, чуй ме — всички имаме нужда от почивка. Искам да отидем някъде, където ще се отпуснем за известно време; където и аз, и ти, и Бети, и Роби ще бъдем доволни.

— Аз не искам да ходя там! — отсече възрастната жена. — Ако желаете, вървете, но аз няма да дойда.

— Прегин е родният ти град, мамо. Мен също си ме родила там. Не искаш ли да го посетиш отново? Аз никога не съм бил на това място, а една от детските ми мечти е да видя града, в който съм живял като бебе.

— Вървете вие. Аз вече съм стара, не желая да ви преча. Най-добре ще е да се усамотите като едно семейство. А и разберете, просто не мога да отида там. Не мога.

— Повярвай ми, няма да ни пречиш. Никога не си ни пречила. Но щом си твърдо решена, нека поне да те закараме до Патън. Ще пратим и Тифани с теб. Искам и ти да си отпочинеш.

— Съгласна съм. А Бети знае ли това, което си намислил?

— Когато дойде, ще й кажа. Сигурен съм, че ще се зарадва.

Както Том очакваше, Бети прие с охота това необичайно предложение, най-вече защото обичаше природата. А Роби направо засия. Той обожаваше новите неща и приключенията, беше сигурен, че там ще открие много от тях.

Месец и половина, преди да започне отпуската му, Том, ориентирайки се по картата, отиде до Прегин с личния си „Форд“. Искаше да види състоянието на къщата и да прецени как да направи ремонта.

Прегин се намираше навътре в голямата планинска верига Кордилери. Около него, в радиус на двеста километра, нямаше големи градове — само тук-там се срещаха къщурки от някое малко селище. Родното му място имаше запуснат вид, с неоправени пътища, олющени от времето къщи, все едно бе спряло развитието си през шестдесетте или седемдесетте. Голяма част от хората бяха възрастни, вероятно тук раждаемостта беше ниска. Когато спря по средата на малка улица и попита някакви мъж и жена къде се намира къщата на Рандолф Гайгер, те ококориха очи в недоумение, спогледаха се и продължиха по пътя си, без да продумат нищо. Със следващия човек — възрастен, зле изглеждащ мъж — се получи нещо подобно. Той също го изгледа странно, след което отвърна поглед и продължи да крачи безмълвно. Явно живеещите тук не бяха особено общителни. Той спря на един площад в центъра, слезе и се запъти към едно магазинче, за да си вземе вестник и нещо за ядене. Вестници нямаше, но си купи хотдог и тъкмо отхапваше от него, когато чу глас: