Донко Найденов: Ударите на съдбата

Том управляваше не по-зле. Отначало всички работещи се отнесоха скептично към него, но след време започнаха да му имат доверие. Най-добрата му проява обаче беше по време на финансовата криза през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, когато те имаха десет конкурентни компании. Тогава покупателната способност на населението рязко бе спаднала и фирмите масово съкращаваха персонал. В „Gamestorm ltd“, обаче, нещата не стояха така. Том свали цените на играчките с цели двадесет процента, при което не само че не загуби клиентите си, но и спечели нови. И така, с малко повече работа, той успя да задържи персонала, а накрая дори вдигна заплатите на повечето от подчинените си, защото производството се беше увеличило многократно. От тези десет компании две фалираха, други две бяха на ръба, обявявайки несъстоятелност. Но „Gamestorm ltd“ спечели от тази криза. Спечелиха и хората, работещи за компанията. И сега тя беше една от четирите най-големи производители на детски играчки.

Преди седем години Том се сдоби със заместник. Казваше се Хари и беше негов приятел и колега от университета. Пъргав, словоохотлив и дарен със способността да се сприятелява бързо, той спечели симпатиите на персонала. С течение на времето, Том установи, че може да му има пълно доверие. За това, с лекота позволяваше Хари да поема неговите задължения през почивките и отпуските. И той се справяше много добре.

С Бети се запознаха през хиляда деветстотин деветдесет и втора на един виенски бал. Том рядко беше виждал такова съчетание от красота и интелект, а Бети имаше и от двете качества в завидно количество. Освен това, беше скромна, разбрана, отговорна. Той веднага я привика като главен експерт по въпросите за маркетинга, където работеше и досега. Тя имаше визията на фина жена с, черна коса, ясно и красиво лице, висока около метър и седемдесет, с тънка талия до преди раждането на Роби. Том пък беше висок метър осемдесет и седем, строен мъж с кестенява коса. Притежаваше рядко чувство за хумор и красива, заразителна усмивка, която се харесваше много на Бети. Обличаше се винаги елегантно, в крак със съвременните модни тенденции.

Ожениха се шест месеца след запознанството, а десет месеца след сватбата се роди Роби. Момчето беше плодът на тяхната любов, нещото, което ги свързваше завинаги. Роби растеше в охолство и, също като Том, не бе лишаван от почти нищо. Беше безгрижно и весело дете, дори родителите му се страхуваха, че като порасне ще му бъде трудно да се справя сам в живота.

Летисия и Рандолф приеха с охота компанията на Бети. С Летисия дори станаха приятелки, винаги ходеха заедно на пазар или на екскурзия в някой друг град. Това радваше неимоверно Том, чийто страх от евентуално неразбирателство между майката и жената на живота му не се оправда.

Но ето че сега цялото семейство бе подложено на изпитание от съдбата — смъртта на Рандолф. Той беше главата на фамилията, човекът с точните наставления, човекът, който можеше да разбере всеки и винаги вземаше правилната позиция. Преди смъртта му всички се чувстваха по някакъв начин защитени, след като знаеха, че той е с тях. За него никога не се споменаваше лоша дума, всички го удостояваха с уважение и почит.

Но Рандолф вече не бе сред живите. Том трябваше да поеме неговата роля и в живота, а не беше сигурен дали ще се справи.

Две седмици след смъртта на бащата, Том беше привикан от Джони Гостуидж — семейния адвокат, занимаващ се с недвижимите имоти.

— Влез, Том — каза Гостуидж, след като Том почука на кантората му.

— Защо ме викаш така ненадейно, Джони?

— Искам да ти покажа всичко, което е притежавал баща ти. Все пак като наследник е нужно да се запознаеш с имотите му. Трябва да кажеш и на майка ти, защото тя също има дял от наследството.

— Добре, но мисля, че зная кои са имотите му. Все пак съм част от фамилията.

— Така е, но виж това — и посочи регистъра — огромна масивна къща в Прегин, викториански стил, с десет декара дворно място, построена през хиляда деветстотин тридесет и девета от Франк Гайгер.

— Не знаех, че е била толкова голяма. Но мисля, че отдавна е продадена. Поне така ми беше споменато. Татко я е продал и с парите от нея е дошъл тук.

— Не е продадена — заяви Джони, — ела и погледни тук, всичко е записано в регистъра. Била е обявена за продан, но никой не я е купил.

— Интересно. Навярно татко е поставил твърде висока цена. А и в малък град като Прегин няма толкова богати хора, че да си позволят да я купят.