Донко Найденов: Ударите на съдбата

„По това време на денонощието всички гледат телевизия. Просто защото петък вечер не е време за компютри или игри, или сън, или разходки — единствено и само за телевизия.“

Наистина бе така. И Шона, и Кейт, и Мари се намираха в хола и гледаха телевизия, наслаждавайки се на някакъв игрален филм, чието действие се развиваше през средновековието.

Първа се обърна Шона и щом зърна Бенджамин, очите й се разшириха като на сова. Следващата, която го видя, бе Кейт и писъкът й отекна звучно в стените на апартамента, което накара и Мари да се обърне и също да изкрещи.

„Това е семейството ти, няма да убиеш семейството си, нали?“ — кънтеше в главата му „добрият Бенджамин“, който току-що се бе освободил от клопката на безгласността.

„Довърши делото си докрай — и тя е грешница, и тя трябва да си получи своето“ — опонираше „гласът на презрението“.

„Щом се е чукала, ще продължава да се чука, вълкът не мени нрава си, виновният НИКОГА не може да стане невинен“ — съветваше го „шеговитият глас“, с неговото грубо-иронично прозрение.

И тогава на преден план изникна „Лойд“, който пак заглуши всички останали гласове:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ“!

— Бенджамин, ти ли си? — извика Шона, протягайки предпазливо ръцете си срещу него и гледайки го с боязлив поглед.

— Аз съм, скъпа. Дойдох да търся възмездие.

През това време децата се разбягаха с писъци! В стаята останаха само Бенджамин и Шона.

— Ти си пиян, нали? Кажи ми, че… — тя не довърши изказването си, защото мощната ръка на съпруга й се заби яростно в нейната глава.

Жената се извърна назад, залитайки и въртейки се като дрогирана, все едно се намираше в екстаза на някакво духовно превъзнасяне. Стената навярно щеше да я спре, ако това не го бе сторил Бенджамин с нов чудовищен удар по слабата й глава. Шона падна безчувствено върху балатума, заемайки странна крива поза.

— Курва — изграчи „Въплъщението на сатаната“, като стовари тежкия си крак върху гърдите на клетницата.

От устата и от носа й потече кръв, но Бенджамин не обърна внимание на това, защото вече бе сит.

Излезе от хола и закрачи с тежки стъпки към тъмната детска стая. Той надушваше, че останалите членове на семейството му са там. Ритна с крак вратата и светна лампата. Кейт и Мари се бяха свили в един от ъглите и плачеха.

„Нима ще убиеш твоите собствени деца?! Това вече ще е върхът на всичко!“ — говореше разпалено „добрият Бенджамин“, явно добиващ все по-голяма сила.

Дори и „гласът на презрението“, който до преди малко се противопоставяше на „добрия Бенджамин“ сега защитаваше съчувствено неговата позиция:

„Не, ти не можеш да го направиш. Защо си мислиш, че като убиеш двете си деца, ще си по-велик?“

А „шеговитият глас“ бе притихнал в странно мълчание, навярно се бе загубил в церемонията на „добрите мисли“.

И тогава, от дъното на ада, отново изригна „Лойд“, с плътен раздиращ глас, наподобяващ този на Терминатор или чудовището от „Франкенщайн“. Той нареди кратко, ясно и точно:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ!!!“

Изрече го така, все едно укоряваше Бенджамин за факта, че изобщо е могъл да си помисли за някаква милост. За това, че се е наложило да повтори зловещото изказване. И сякаш с тези думи го подсещаше, че в света на злото няма как да има място даже и за минимална доброта.

Той тръгна към момичетата и когато доближи до тях, ги хвана за гушите и стисна. Те дори и не успяха да извикат, а захъркаха отчаяно, като кучета пред опасен враг.

Както при Рихард, и сега не беше нужно да използва цялата си сила, за да убие малките деца — просто леко им изви вратлетата и така прекъсна завинаги връзките на мозъците с телата им. Те се отпуснаха в ръцете му, подобно на парцалени кукли.

Занесе малките тела в антренцето и ги захвърли небрежно. После отиде до всекидневната, хвана окървавения труп на съпругата си, довлече го до антрето, съблече горната му блуза го положи по гръб на пода. Накрая взе телата на Кейт и Мари, разкъса дрехите им и ги намести така, че главите им да легнат върху двете гърди на жената, а труповете им да са разположени едно срещу друго, перпендикулярни на трупа на Шона, образувайки по този начин богохулен кръст.

Стореното току-що бе гавра с Бога, подигравка с традициите на християнството. Бенджамин го съзнаваше добре, но все пак деянието го удостои с върховно удоволствие, защото такива бяха и такива трябва да бъдат делата на Сатаната — брутални, подигравателни. Тук сексуалната възбуда е изцяло изгубена и скрита, отстъпила място на възбудата от страха и смъртта.