Донко Найденов - Ударите на съдбата

Изправи се пред слисаните погледи на служителите и закрачи по стъпалата, водещи до многобройните кабинети.

Чу изстрел и усети удар в крака, последван от тъпа болка. Извърна глава и съзря някакъв въоръжен охранител, който бе насочил димящо дуло срещу него и го гледаше с широко отворени от потреса очи.

„Ти не трябва да вървиш назад“ — прошепна глухо един от гласовете му, който сякаш бе изтънял до неузнаваемост.

Бенджамин се обърна и с отмерени стъпки тръгна по стълбите.

Кабинетът, в който вече идваше за трети път, бе празен — очевидно зеещият стол очакваше Марк Сантино да се върне и отново да го заеме. Бенджамин фокусира някакъв остър предмет, приличащ на огромно шило или заострен шиш от грил. Влезе вътре, взе го и го разгледа с любопитство, а по лицето му отново се появи злобна усмивка. Тъкмо се канеше да излезе, когато двама мъже и една жена със светлосини престилки влетяха при него:

— Какво искате? — глухо попита един от тях.

— Докторееее, аз съм вампир и идвам заради оная правителствена програма да ми налеете малко тромбоцити — отвърна с престорен глас Бенджамин, след което се приближи и с шиша наръга единия от тях право в сърцето.

Другият хвана жената и я поведе по коридора, като и двамата издаваха някакви смешни панически звуци. Звярът ги настигна и стовари острието първо върху гърба на мъжа, а след това върху гърдите на жената.

Вече не чуваше гласове в главата си — нямаше ги „шеговития глас“, „гласа на презрението“ или пък „добрия Бенджамин“, нямаше го дори великия „Лойд“ със своята страховита проницателност. Съзнанието му бе тъмно като в дълбока мина. Той се водеше само от някакви инстинкти, които беззвучно го насочваха към ада. Не чувстваше тялото си, не усещаше сърцето си, а околните звуци се бяха превърнали в слаби стенания и бяха добили особен писклив тембър. Старата и уравновесена личност на Бенджамин се бе изпарила завинаги и бе отстъпила мястото си на Въплъщението на сатаната.

Отнякъде се появиха полицейски сирени и той инстинктивно усили интензитета на тези познати звуци, заглушавайки всички останали; сякаш частица от миналото се бе отключила и го бе пренесла в небитието. Но в следващия момент друг тласък го върна в настоящето — той отново крачеше по коридора на болницата, оставяше трупове след себе си и нищо друго нямаше значение.

Някои от вратите се отвориха и от кабинетите се показаха уплашените лица на докторите. Над една от тях той съзря надпис: „Ендокринолог, д-р Герда Фрайс“, но тя веднага се затвори с трясък и се заключи. Това не спря развихрилия се звяр, който нанесе чудовищен удар с дланта си върху ключалката на алуминиевата врата, чу се тихо дрънчене на падащи метални елементи по мозаечния под и вратата се открехна широко.

Възрастната лекарка бе взела някакъв нож и крещеше, но Бенджамин сякаш не чуваше паническия й вой. Той заби оръжието в гърлото й, след това го извади, бръкна с пръст в раната, издърпа с привидна лекота хранопровода и го разкъса. После взе шилото и прониза корема, а внезапно бликналата кръв погали с нежен полъх кожата му. Когато отново извади острието, за да пробие гърдите й, във въздуха проехтяха пукотевици, които го избутаха напред и той падна тежко върху агонизиращата жена.

Обърна се и различи няколко полицейски служители с насочени автомати срещу него. Те му говореха, но той не чуваше нито дума от тяхната реч. Стана и тръгна към тях, ала нови изстрели го спряха. Почувства слабост в тялото си, след малко коленете му се сгънаха и той се строполи на земята.

Тялото му ставаше по-леко, но болката постепенно нахлуваше в него като пипала на гъста мъгла. Спомените заприиждаха в мозъка и картината на жестоката истина лека-полека започваше да изпълва съзнанието му. Пред очите му тази картина се променяше непрекъснато, като телевизионен екран, той различаваше образите на лекари и на полицаи, които се опитваха да го пренесат някъде, но не чувстваше нищо по себе си, освен постепенно появяващата се раздираща болка.

Нещо се опитваше да излезе от него. Злото отпускаше своята жестока захапка и оставаше безпомощното тяло да тлее в агония. Още малко оставаше, да го освободи напълно от присъствието си. След това щеше да настъпи краят.

И изведнъж Бенджамин го видя! То се материализира като сянка над главата му; като огромен нощен прилеп със светещи червени очи, които го гледаха с презрително съчувствие!

Тогава чу и гласа му! Това бе гласът на „ЛОЙД“! Гласът на „ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА“!