Донко Найденов - Ударите на съдбата

Вече бе готов за борба. Слънцето напичаше здраво, но заради снощния пир, то все още не изгаряше кожата му така, както до преди. Чувстваше силен глад, но мозъчната му дейност, притъпена от огромното напрежение в него, потискаше и това неразположение. Той сложи чантата на рамо и се запъти боязливо към гората.

Докато крачеше през покритата с листа пътека, до ума му достигна една идея. Помисли си дали пък да не се възползва от предложението на болницата за преливането на кръв. Какво ли би му коствало посещението при лекаря? Нямаше да се налага да търси кръв, нямаше да се пече като пуйка на Вси Свети или като прасе на Коледа. Спомни си колко добре му бе подействало първото кръвопреливане.

„Само тук-там някой зверски убит“ — намеси се един от гласовете в главата му.

Не, това не трябва да се случва повече! В никакъв случай!

Може би кръвта ще го успокои, ще утоли жаждата му и няма да се налага да убива хора. Желанието му за кръв няма да е толкова силно, защото щеше да я получава своевременно. Кръвта ще го държи известно време в стабилно състояние, поне до другата доза. Кръвта щеше да го спаси.

„Докато не дойдат ченгетата и не те тикнат в пандиза“. Да, разбира се, той бе оставил два трупа. Все още не бе напълно сигурен дали огънят е заличил напълно следите му и в двата случая. А при втория дори не знаеше колко изгоряло е тялото и дали въобще е изгоряло. Снощи бе чул страховития взрив, бе видял издигналия се огън, но все пак автомобилът би могъл да се взриви по най-различни начини. Възможно бе и частите от тялото на Тим Стоун да са се разхвърчали на посоки и въпреки всичко да не са обгорени.

„Не трябва да мисля за това, сега имам по-важна задача“!

Наистина, тази мисия бе по-важна от следите по мъртвите тела, защото тя решаваше съдбата на неговата съвест и на неговия живот.

Чиваската гора отново се откри пред погледа му. Честотата на сърцето му вече приемаше резонансни стойности, а пулсът болезнено хлопаше в главата и някои по-чувствителни части на организма му. Той доближи първите дървета и се спря объркан.

Дали теорията му бе вярна? Той не бе убеден в нея, макар логически да изглеждаше съвсем реалистична. Дали съществото не бе също толкова силно и през деня? Спомни си момента, когато то го ухапа — беше през деня, въпреки голямото количество дъждовните облаци на небето. Облачен ден, но все пак ден. То го бе одрало и бе избягало. Не го бе нападнало, не го бе убило, не му бе изпило кръвта. Просто го бе ухапало за ръката… и се бе ВСЕЛИЛО в него!

Какво ли можеше да означава всичко това? Ако имаше повече знания за подобен тип създания, навярно щеше да открие някакъв ключ към загадката. Но неговата прагматичност тотално отхвърляше историите за такива твари, мяташе ги в кошчето и палеше боклука. Той не се интересуваше от свръхестествени явления — бяха му безинтересни, понеже беше сигурен, че е невъзможно те да се случат, освен в някои нискобюджетни телевизионни предавания или безсмислените филми на ужасите.

Обаче точно такова събитие се случи, противно на всичките му представи за света. Незаинтересоваността и песимизма му бяха попречили, защото съдбата го тикна неподготвен в тясна клопка.

Стоеше така, вперил поглед във вътрешността на гората. Дишаше тежко, все едно се готвеше за съдбовен скок от голяма височина, а страхът от неизвестното в момента доминираше над желанието му да се пребори с врага. Помисли си, че трябва смело да прескочи границата и да хукне слепешком към опасността. Това беше единственият шанс да обори вцепенението — в противен случай никога нямаше да го направи.

Пое силно въздух и го изпусна звучно, затвори очи и стисна устни, стегна ръцете и краката си, после отвори очи и рязко навлезе в гората. Хладината му подейства ободряващо и той уверено се насочи към вътрешността.

Вплетените едни в други клони на високите дървета бяха заспали непробудно, пазейки завинаги от слънцето цялата красива сенчеста одисея. Здравите стволове се издигаха високомерно, като мрачни обелиски, а дебелият слой шума под тях сякаш ги правеше неприкосновени. Бенджамин ходеше бавно и отмерено, като се вглеждаше за познат обект от онзи злочест следобед. Преди няколко дена той все още се намираше под знака на блаженото неведение и обръщаше внимание единствено на красивата идилия около него. Не забелязваше разликите между дърветата или детайлите на отделните местности и поради тази причина не можеше да си спомни точното местонахождение на срещата.