Донко Найденов - Ударите на съдбата

Транспортното средство вече навлизаше в потъналата в зеленина вилна зона, а дневната светлина бавно се изсмукваше от небосвода. Фаровете на лекото возило галеха меко дърветата, храстите и подаващите се измежду тях покриви на къщите. Бенджамин бе махнал шубата от себе си и сега се любуваше да идващия мрак. Силата отново го поемаше и той лека-полека се връщаше към живота.

Имаше искряща нужда от нещо! Това нещо бе кръв! Тази нужда бе много по-силна от всички разумни мисли, взети заедно. Той извади ножа от вътрешния джоб на ризата, разгъна го и го загледа жадно.

Колата завиваше по тясната каменна пътека, водеща към вилата му.

Бенджамин хвана здраво ножа в дясната си ръка и замахна.

Тим Стоун, тласкан от някакъв вътрешен порив, спря колата, обърна се и интуитивно протегна двете си ръце към нападателя.

Ако Тим Стоун знаеше за свръхсилата на клиента си, навярно нямаше да постъпи по този начин, а щеше да отвори вратата на автомобила си и да избяга възможно най-бързо. Но спасителният инстинкт, появил се, за да защити тялото от неочакваната атака, се бе задействал според възприятията на мозъка му. А в мозъка на Тим Стоун, колкото и да бе подготвен за евентуален удар, предвид странното състояние на неговия клиент, не фигурираше такава зверска и безпощадна мощ. И поради това обстоятелство изборът на тялото да се съпротивлява пожъна тотален неуспех.

Ножът се заби яростно в рамото на таксиджията, като дори костите му изщракаха със звук, наподобяващ чупене на съчки! Кръвта започна да се стича под формата на тъмночервени поточета, сформиращи се около лакираната дървена дръжка на острия предмет.

Тим Стоун гледа озадачено около секунда, след което бързо хвана ножа и опита да го дръпне, но в този момент очевидно внезапната болка го сряза, защото той изкрещя панически.

Това, което таксиджията не успя да стори, го направи страдащият от „вампиризъм“ бивш полицай. Той хвана ножа за дръжката и го извади с нечовешка енергичност, след което с острието проби горната част на гърдите. После отново го извади и го заби… и отново… и отново… Тим Стоун отчаяно опитваше да се съпротивлява с ръце, но силата на нападателя бе грамадна, нечувана и свирепа, сякаш срещу него не стоеше възрастен мъж, а слабо дете.

Един от ударите попадна в средата на гърдите и прониза сърцето на шофьора. Ръцете му тутакси се отпуснаха върху меката седалка, главата му се килна назад и се удари безчувствено в стъклото, а гъстата червена течност на живота опръска ръцете и дрехите на Бенджамин.

Убиецът се хвърли върху агонизиращото тяло, наведе глава към бликащата кръв и започна да я пие жадно.

От гърлото на смъртника заизлизаха слаби стенания. Кръвта от гърдите започна да се смесва с въздуха на последните издихания. Тялото се размърда, обзето от предсмъртни конвулсии. Наоколо се разнесе миризма на урина и изпражнения. Бенджамин се изправи и погледна трупа на Тим Стоун, който бе заел скована мъртвешка поза. Жадно се захили, все едно беше извършил подвиг, обърна се бавно и се приплъзна към задната седалка, откъдето взе чантата. Усещаше стягане по кожата на лицето и ръцете заради полепналата по тях съсирващата се кръв, чувстваше по тялото си тежките подгизнали дрехи, които все едно бяха направени от груба дочена материя. Бавно отвори вратата и тръгна към къщата със самоуверени крачки. Хвърли небрежно чантата в двора, след което отново се върна при колата с трупа.

Луната бе скрита от слой облаци, но той усещаше незримото й присъствие. Могъществото, което го бе завладяло, му даваше изключителна якост, той чувстваше себе си като божество, като исполин, като непобедим! Можеше да прави всичко, което поиска и ТРЯБВАШЕ да го прави!

Отвори яростно предната врата. Тялото на умрелия се свлече на земята. Бенджамин го хвана и го вдигна над главата си така, все едно вдигаше леко перце. От гърлото му се извиси силен оглушителен вой, наподобяващ рев на тигър или лъв.

Той звучно ликуваше, хванал в ръце жертвата си. Мислите му бяха насочени към силата, даваща му воля и материализираща се в агресия. Някаква внезапна искра премина през него и го осени с идея! Той трябваше да провери дали се намира под чуждо влияние. Напрегна мозъка си, за да усети някакво външно въздействие. Не успя. Това бе самият той — същият, който днес сутринта проклинаше съдбата си. Но сега наблюдаваше всичко под много по-различен ъгъл. Сега беше разярен, а сутринта беше спокоен. Сега беше велик, а сутринта беше нищожество. Сега беше силен, а сутринта беше слаб. ТОВА БЕ РАЗЛИКАТА, ЕДИНСТВЕНО И САМО ТОВА!