Донко Найденов - Ударите на съдбата

Когато обаче излезе навън, той отново усети горещината на слънчевите лъчи. Очите му се заслепиха от светлината и внезапно появилата се болка раздра мозъка му. Със сетни усилия, опипвайки предметите в близост, той се прибра вътре. Нервите му отново не издържаха и той затвори с трясък външната врата. Всичко започваше отново.

Взе телефона си и набра номера на Тим Стоун. Таксиметровият шофьор вдигна почти веднага.

— Здравей, аз съм Бенджамин.

— Зная. Мога да дойда до двадесетина минути, защото имам клиент.

— Окей, след двадесет минути ще те чакам отвън.

Бенджамин бе облякъл новия си костюм, който купи за пенсионирането. В дясната ръка държеше остър нож, а очите му бяха присвити от лукавост, презрение и вътрешна злоба.

„Идваш да ми вземеш парите, копеле мръсно! Да вземеш парите на един страдащ човек! И ти си виновен като всичките боклуци наоколо! Но аз ще те науча на ред и дисциплина! ВСИЧКИ трябва да се научат на ред и дисциплина!“

Вълча усмивка разкриви лицето му, в очите му запрепускаха игриви пламъчета. Скоро ще падне и поредният ВИНОВЕН!

Автомобилът весело препускаше по гладките шосета на Сакраменто, а усмихнатият Тим Стоун великодушно се носеше по сладките струни на доброто настроение и бе предразположен към почти безспирни разговори.

„Заради прекрасната зелена петдесетдоларова банкнота, с която го наех до вечерта“ — мислеше си Бенджамин, който бе далеч по-несловоохотлив.

В началото на пътуването той се опита да се издигне до неговото ниво, но слабостта и болката в тялото не му дадоха тази възможност и полицаят потъна в мълчание. Бенджамин бе прекалено крехък. Денят му действаше зле. Знаеше добре от какво има нужда, виждаше таксиджията пред себе си като съвкупност от кръв и други, по-маловажни съставки, обаче в момента, въпреки острия нож в чантата си, той не бе в състояние да направи каквото и да е.

Но имаше на разположение целия следобед, докато нощта отново му даде енергия.

Трябваше да се сдобие с чесън, разпятие, сребро и светена вода, след което да посети някоя библиотека, а накрая да потърси екзорсист. Гневът му от сутринта се бе изпарил, желанието му да се бори с врага бе намаляло. Вече намираше тези мероприятия за досадни, губещи свободното му време, а борбата с врага — за безсмислена и ненужна.

Другото „аз“, което в този момент бе скрито нейде дълбоко в подсъзнанието му, подсказваше, че той все пак трябва да се освободи от проклетия капан, мъчещ го вече няколко дена. Думата „убиец“ отново изплува отнякъде, но сега тя нямаше оная сила, както преди обяд.

Таксито спря пред методистката църква, Тим Стоун слезе и му отвори вратата, за да покаже благоразположеност. Бенджамин излезе от автомобила, като бе покрил тялото си с дългата шуба. Двамата влязоха в един магазин пред църквата, носещ името „Църковни принадлежности“.

Бенджамин купи разпятие и светена вода. Когато обаче хвана с ръка светия кръст, веднага го хвърли на земята, защото предметът изгори кожата му. Тим Стоун взе разпятието от земята, уви го в хартията, която жената от щанда му даде, и го сложи в чантата на Бенджамин, а пък той през това време се взираше втренчено в пластмасовото шишенце със светена вода.

Тази малка бутилка му изглеждаше гнусна и противна. Усещаше кожата на изгорената си дясна ръка, която трябваше да ври в дива болка, но за момента той не изпитваше реалната й мощ, тъй като се бе концентрирал изцяло върху светената вода.

— Господине, добре ли сте? — чу грижовния глас на продавачката, която го гледаше с уплашено изражение.

— Да, да, добре съм. Искам само да попитам дали в църквата има свещеник екзорсист.

Когато чу думата „екзорсист“, Тим Стоун свърна рязко глава към Бенджамин. Очите на продавачката се разшириха още повече.

— Ами… не… всъщност, има… но… — объркано започна тя, после пое дъх и довърши изказването си по следния начин: — Свещеник екзорсист има при адвентистите в „Коултън“. Идете там. Мисля, че ще ви помогнат.

— Много ви благодаря — каза Бенджамин и се обърна да излезе.

— Водата ви! — извика след него жената.

— Дайте, аз ще я взема — намеси се Тим, сетне взе шишенцето от ръката й и го пъхна в чантата на клиента си.

По пътя към „Маккуин’с“ — най-голямата библиотека в Сакраменто — Тим Стоун мълчеше замислен. По всичко личеше, че съчувства на болния Бенджамин и не иска да му досажда с разни въпроси. Бенджамин от своя страна се бе присвил в шубата и също пазеше тишина.