Донко Найденов - Ударите на съдбата

Но сега всички негови мечти бяха тотално съкрушени. Видя как животът му рухва безвъзвратно, как създаденият от него подреден свят се стопява бавно и мъчително.

Когато пристигна във вилата на Кристина Тейлър, той установи, че никой не бе идвал. Следователно трупът трябваше да виси, закачен на куката с килната назад глава, с огромна зееща дупка под гърдите.

Бенджамин добре съзнаваше какво бе сторил и какво щеше да види до кошарата, но когато пред очите му се появи обезобразеното и поругано тяло на жертвата, той едва не припадна от погнуса. Маратонката бе паднала от устата, която зееше неестествено широко, но тоягата все още стърчеше като телевизионна антена от задните й части. Дупката до слънчевия сплит бе почерняла, заради втвърдилата се кръв по нея, а тази на шията беше запълнена със съсухрен съсирек като стара рана. На гърба, около мястото, където бе закачена куката, също имаше малки ивици изсъхнала кръв. Слънцето вече напичаше безмилостно и около мъртвото тяло се усещаше слабата възкисела миризма на гниещо месо.

Бенджамин се огледа за случайни минувачи и когато установи, че няма такива, се зае с противната задача. С изражение на отвращение хвана тежкото вдървено туловище, бавно го откачи от куката и го постави на земята. След това влезе в къщата и след малко излезе с някакви стари вестници и бутилка зехтин. Поля жената със зехтина, сетне я покри цялата с вестниците, извади запалка от джоба си и запали хартията. Пламъкът горя спокойно, но при допира с мазната повърхност, той изгасна. Бенджамин взе парче вестник, сгъна го на няколко ката и го подпали. Огънят се надигна, увеличавайки рязко размерите си, но когато бившият полицай го допря до пропитата със зехтин хартия, тя отново не пожела да се възпламени. Държеше така около две минути и тъкмо бе решил да се откаже и да търси друго решение на проблема, когато изведнъж под ръката му лумна огромен синкав пламък, който светкавично се разпростря навсякъде и след секунди тялото на клетницата гореше с агресивен огън. Следите от престъплението бавно се стопяваха и изгаряха заедно с кожата и дрехите на убитата жена.

Той гледаше известно време горящото тяло, след това бавно се обърна и с тихи крачки излезе от двора. Успокоението обаче не дойде, вместо него в гърдите му се надигна тежка вълна, резултат от помътнялата му съвест. Неопределима печал го обгърна с мрачна пелена и той заплака прочувствено. Никога досега не бе плакал, освен в детските си години. Подсъзнателно смяташе, че плачът, особено при мъжете, е проява на висока ранимост и подчертано слаб характер. А неговият характер бе силен. Поне досега.

Трябваше просто да продължи постарому, абстрахирайки се от тези неприятни моменти. Трябваше отново да стане силен, както преди, и да победи врага.

Светлината отново бе станала ослепителна и удряше право в мозъка, където болката препускаше като озверял кон и туптеше учестено в ритъма на сърцето му. Чувстваше кожата си — слаба, уязвима, изгаряща от парещите слънчеви лъчи. Сега му бяха нужни сянка, тъмнина, хлад и… кръв! Той тръгна към къщата си, където го чакаше спасението.

Веднага, щом почувства тъмнината, тялото му се отпусна. Седна върху любимия си диван и по навик пусна телевизора, макар и да знаеше, че едва ли ще задържи поглед в екрана. В ума му отново навлезе думата „виновен“ и той се замисли върху значението й:

„ВИНОВЕН означаваше «причинител» на нещо. Кристина Тейлър не ми бе причинила нищо, затова тя не бе «виновна». Тя, зверски погубената от ръцете ми старица, бе напълно невинна! Единственият ВИНОВЕН бе звярът в гората, Въплъщението на сатаната, както го описа вече мъртвата жена. Въплъщението на сатаната заразяваше чрез своето ухапване, превръщайки нормалния човек в звяр, във «вампир», във ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА САТАНАТА! Като самия него! То ме накара да убия Кристина Тейлър, то ще ме кара да убивам още много невинни жертви!

Аз трябва да намеря начин да се освободя от проклятието! Трябва да потърся помощ не от лекар, а може би от екзорсист! Или да опитам да разбера историята на тази злокобна гора и ДА СЕ ИЗПРАВЯ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ С ЧУДОВИЩЕТО!“

Бенджамин закри прозорците с пердетата, защото топлещото небесно тяло вече хвърляше ярка светлина върху пода на помещението. В ума му достигаше звукът от телевизора — монотонен, проницателен, дразнещ. Той взе един от металните столове и го запрати с все сила към говорещия приемник, давайки воля на опънатите си до скъсване нерви. Техниката падна звучно на пода, екранът рязко потъмня, нещо гръмна с глух пукот и лек сивкав дим се възнесе нагоре, разтваряйки се плавно в тъмнината на стаята.