Донко Найденов - Ударите на съдбата

Като в плен на някаква притегателна сила първото нещо, което фиксира погледът му, беше гората. Тя чернееше в своята гъста обвивка от порочност и загадъчност, дива и неприкосновена по свой собствен начин. „Въплъщението на сатаната“ обитаваше тези мрачни двери, властвайки непоколебимо над всяко едно кътче.

Силни чувства връхлетяха като внезапен порой Бенджамин, той свърна рязко глава и пое с бързи стъпки към къщата. Влезе в двора, седна на едно столче под сянката на голямата липа и въздъхна. Часовникът му показваше седемнадесет и тридесет, а слънцето бавно се снижаваше към хоризонта. И този тягостен ден вървеше към своя край.

Приятната сянка на дървото оказа своето въздействие върху умореното тяло на полицая и той мигновено се унесе.

Когато се събуди, това, което усети най-натрапчиво, беше обилната пот по ризата и челото му — неприятното последствие от тежката дрямка. Намираше се в твърде неудобна поза — подпрял гръб на малката облегалка и навел силно глава над тялото си. Щом се помести, почувства силен бодеж в мускулите и ставите, както и адска, режеща болка в областта на сърцето. Стана от стола и направи няколко крачки, за да се разтъпче.

Небето бе добило тъмносиния цвят на сумрака, а оранжевите багри по облаците показваха, че слънцето все още царува до някаква степен над небосвода. Бенджамин се прибра в тъмната си обител, за да зачака началото на нощта.

Извади от хладилника картофената яхния, няколко филии нарязан хляб и кутия бира, постави ги на масата и се приготви за вечеря. От отдавна не бе хапвал нищо и гладът вече оказваше въздействие върху тялото му. Вкусът на яхнията му се стори някак особен, бирата като че беше изветряла, а хлябът — безсолен и безвкусен. Но той не изпита отвращение. Поне не както снощи.

След като изяде постната вечеря и изпи бирата, той легна на дивана и включи телевизора. По един от каналите даваха стар каубойски филм, който Бенджамин бе гледал отдавна. Тогава филмът му се стори интересен и той реши да го изгледа отново. След малко обаче очите му взеха да се затварят и тялото му пожела да се слее със съня. Последното, което си помисли бе, че откакто го ухапа оня звяр, започна често да му се доспива.

Събуждайки се върху мекия диван, той видя на екрана да текат финалните надписи на филма. Светлината от телевизора сякаш беше боядисала всяка част от стаята в сребристосиво, а контурите на прозореца едва се различаваха със своя синкав оттенък.

Бенджамин знаеше, че луната е изгряла на небето. Чувстваше нейното влияние, нейната живото даряваща сила. Стана и се запъти към двора.

Когато усети лунните лъчи върху тялото си, се почувства така, сякаш ще излети. Окрилен от неведом тласък, той ликуваше като победител, като завоевател… като Въплъщение на сатаната!

Гледа дълго небесното светило — толкова дълго, че всичко извън светещия диск бе заприличало на огромен лъчист ореол. Злобни и покварени мисли минаха тутакси през главата му, едно внезапно просветление се появи като мълния в неговите мисли.

„ВИНОВНИ“!

Всички бяха виновни за неговото състояние и трябва да си получат заслуженото. Бенджамин имаше цялата сила на земята и щеше да я използва срещу мерзавците.

„ВИНОВНИ“!…

Той бе страдал заради тях, бе преживял истински кошмар, защото никой не взе на сериозно болестта му.

Къщата на Кристина се намираше наблизо, само на около петдесетина метра от неговата. Старицата също бе от виновните! Вълча усмивка се появи по лицето на Бенджамин, в очите му засия лукава искрица. Той нададе свиреп вой, наподобяващ воя на вълк единак, и тръгна с тежка тромава походка в нейната посока.

Не се любуваше на красивата природна гледка, добила еднородния сивкав цвят на лунните лъчи, не се одухотворяваше от лиричния повей на слабия ветрец, полюшващ с нежните си ласки короните на дърветата. Той бе погълнат единствено от пагубната жажда за смърт.

Почука силно по дървената врата на притихналата в нощната тъма къща. В другия миг един от горните прозорци светна и се чуха равномерни стъпки. След малко резето от другата страна изщрака, ключалката се врътна, бравата помръдна надолу и вратата се открехна. Пред него стоеше профилът на Кристина, затъмнен от силната светлина на електрическа лампа, идваща зад нея.

— Здравей, Бенджамин! — в гласа й имаше едновременно учудване, удивление и страх.

— Здравей, Кристина — отговори Бенджамин с тежък нисък тембър, поразително наподобяващ ръмжене на трактор със спукан ауспух.