Донко Найденов - Ударите на съдбата

Преди жената да каже каквото и да е, той я хвана за гушата със здравите си ръце и стисна с всичка сила. Тя впи нокти в ръцете на полицая, но той не разхлаби хватката си. От гърлото на старицата заизлизаха променливи стенещи звуци, показващи пълната й безпомощност да се бори за живота си. След малко тялото се завихри в лудешки танц, а ръцете заудряха с невероятна сила главата и рамената на Бенджамин. Спасителният инстинкт, последният коз на клетницата, изригваше с нечувана мощ от слабото й тяло, стоварвайки цялата си ярост върху свирепия нападател.

Но потенциалът на бе много по-голям. Той усили още захвата на ръцете си и вече стягаше гушата на жената като примка на бесило. Тя намали драстично мощта на ударите, които сега приличаха на леки погалвания, след това бавно започна да се свлича по касата на вратата и накрая тупна безчувствено на земята.

Бенджамин не престана с пъкленото си дело. Той се наведе над трупа, натисна яростно с два пръста шията и я раздра. Алено червена артериална кръв бликна като гейзер от тънкия й врат и боядиса с грозна краска циментовия праг на пода. Плътни балончета се появяваха и изчезваха редом с изтичащата кръв, и така отразяваха отчаяните хрипове на жертвата. Ръцете и краката й заръкомахаха нецеленасочено, а тялото й се разтресе спазматично от остатъчни предсмъртни конвулсии.

Силата на Бенджамин бе грамадна, титанична, исполинска, а агресията му — неистова, свирепа, безкомпромисна! С победоносен рев той бръкна под слънчевия сплит на Кристина, проби с привидна лекота кожата и извади сърцето й, което все още туптеше и изтласкваше на талази кръвта, предназначена да снабдява току-що разкъсаните й кръвоносни съдове. Сетне доближи сърдечния орган до устата си и започна да пие от жизненоважната течност, която тутакси го дари с още енергия.

Когато изсмука и последната капка кръв, той захвърли сърцето настрани и клекна до убитата жена. Под гърдите й зееше огромна дупка, пълна с прясна кръв, която всеки момент щеше да се съсири. Бенджамин се наведе над тъмния отвор и засмука жадно. Яростният му рев се бе превърнал в грухтящ стон, изразяващ някакво уродливо задоволство. Звярът ликуваше, окрилен от безконечното удоволствие, последвало това варварско светотатство.

„ВИНОВНА!“

Тази дума отново се появи в лишеното от здрав разум съзнание на Бенджамин и го накара спре за миг. Налудничавите мисли трескаво се въртяха в помътнелия мозък, давайки му все по-безумни идеи. Той реши, че трябва да се изгаври по най-долния начин с все още кървящия труп.

Разкъса всичките му дрехи, след което го вдигна с вещина, пренесе го до дървената барака зад къщата и го закачи за гърба на една от големите куки за месо.

„ВИНОВНА!“

Бръкна с лявата ръка в дупката на шията, а с дясната хвана главата и я наклони рязко назад, чупейки врата на клетата жена. После взе голяма и дебела тояга и я набута в аналния й отвор, а накрая вдигна една мръсна маратонка, небрежно захвърлена в някакви цветя и злобно я напъха в зейналата й уста.

Сладострастни вълни на изродена гордост преминаха по тялото му и той се закикоти зловещо, сякаш се подиграваше на неестествено разположения труп.

Кристина бе първата виновна, изтърпяла своето наказание. Имаше още хора, чакащи своя ред; още провинили се, които трябва да получат възмездието си. Защото светът се нуждае от ред, справедливост и сила. А силните винаги ще побеждават.

Бенджамин остави оскверненото тяло и тръгна бавно по пътеката, водеща към неговата вила. Беше щастлив, удовлетворен. Луната се движеше по своята невидима диря, като бавно и неусетно достигаше върха на планината, която скоро щеше да я погълне. Тази нощ Бенджамин ще заспи спокойно — много по-спокойно от предишните си нощи.

Слънцето огря с топлите утринни лъчи лицето на Бенджамин и той се събуди. Не помнеше какво бе сънувал, но усмивката по лицето му даваше предпоставка за добро настроение. Съсредоточи поглед върху пострадалата си ръка и с удовлетворение видя, че раната беше доста по-малка, а на мястото на грозната бразда сега се бе образувала кафява коричка.

В един миг усмивката му застина на лицето, а тялото му се вцепени! Той изведнъж си спомни какво бе направил предната вечер.

Искаше му се това да е било поредното кошмарно съновидение, надяваше се болното негово съзнание отново да му е спретнало номер, но споменът бе прекалено бистър, подробен, реален. Настроението му се срина, а въображението му трескаво процеждаше причините за този негов крах. Той бе убил Кристина, защото според неговите побъркани мисли тя бе една от виновните за страданието му. Това не беше вярно, Кристина не бе виновна, виновно бе неговото подсъзнание, приело доста лековерно безумната идея, виновно бе и чудовището от гората, причинило му всичките нещастия.