Донко Найденов - Ударите на съдбата

Всичко стана прекалено сложно, прекалено голямо като мащаби. „Убиец!“ Той бе убиец, а не пречистител, както си мислеше снощи. Сега бе съвестен и покорен, като човешко същество, а не зловещ и силен, като вампир.

Колкото и да не искаше, злочестите излази от най-закътаните тайни на паметта му си проправиха пъртина между хаоса от мисли. Спомни си, че снощи бе усетил миризмата на страха, която великата му ярост бе игнорирала като нещо незначимо, но сега тази миризма лека-полека изплуваше на повърхността. Защо пък миризмата на страха? Защото страхът е нормалната реакция на организма в случай на потенциална опасност, характерна за всяко човешко същество. Той бе почувствал страха, дори не точно миризмата му, а по-скоро усета, който много прилича на любовното усещане (чувството на трепет при близост или допир до възбудено същество) — въпреки че усещането за страх по-скоро сковава тялото, вместо да го отпуска. Възможно ли е именно това усещане да провокира серийните убийци при извършването на злодеянията си?

„Сериен убиец“! Дали пък не се превръщаше в сериен убиец, като Джак Изкормвача, Чикатило, Гордън Касапина или Брендън Тес? Има вероятност и някои от тях да са жертва на сатанинско изчадие и също като него да са обладани и управлявани. Едва ли нормален човек би могъл да откачи на мига и да се превърне в злодей, без да е повлиян от свръхестествени външни фактори.

Бенджамин беше обладан и го знаеше. Снощи, по време на касапницата, той бе навлязъл в паметта си, за да усети чуждо въздействие и не бе усетил такова. Но дали именно тази липса на усещане е самото чуждо въздействие? Тогава убийството му се струваше велико, благородно дело. Той никога не бе мислил по този начин. Винаги се бе отвращавал от убийствата и от извършителите им. И не бе единствен — всички нормални хора мразят убийствата. Мразят ги, защото са убийства. Защото са отнемане на животи.

Но през нощта неговите разсъждения бяха коренно различни.

Защото бе ОБЛАДАН! Защото бе тласкан към този начин на мислене! Защото „Въплъщението на сатаната“ се бе впило в него и направляваше разума му! И то бе най-силно нощем, при пълна лунна активност.

А сега бе ден. Дали злият демон бе по-слаб през деня? По логика би трябвало да е така, понеже светлината от слънцето го изгаря, а денят му действа потискащо и пагубно. Освен това сега си спомни една статия, посветена на вампирите, в която бе описано как те мразят дневната светлина и обичат луната. Слънцето и луната, денят и нощта, светлината и мрака! Това са противоположностите на живота, на земята, на вселената. СИМВОЛИТЕ НА ДОБРОТО И НА ЗЛОТО!

Той трябва да го предизвика през този ден! Най-късно до настъпването на нощта! Утре щеше да бъде късно!

Погледна часовника си и с изненада установи, че е около два следобед. Имаше само няколко часа на разположение! Той се изправи, подпря се на леглото и въздъхна тежко. Беше жизнено необходимо да намери чантата с принадлежностите си.

Стъпи тежко на земята, все едно бе преял. Нахлузи стар панталон и някаква мръсна тениска и тъкмо се готвеше да излезе, когато телефонът му звънна.

— Бенджамин Бърнстейн ли е на телефона? — обади се учтив мъжки глас.

— Да — плахо отвърна бившият полицай, като сърцето му бе готово да хвръкне.

— Обажда се доктор Клаус Баденхарт. Вие наскоро бяхте наш пациент, нали така?

— Да.

— И страдате от рядкото състояние, наречено „вампиризъм“?

— Мисля, че да.

— Искам да ви кажа, че преди няколко дена беше взето решение за отпускане на държавни средства за лечение на редките болести, какъвто е вашият случай. И така, според това решение, вие имате право на две безплатни кръвопреливания месечно.

— Окей, и кога да дойда?

— Първо заповядайте при нас да се регистрирате. После, когато пожелаете, ще идвате по два пъти в месеца да правим тази процедура. Разбрахте ли?

— Разбрах ви.

— Имате ли въпроси?

— Засега не, ако имам, ще ви потърся.

— Приятен ден, господин Бърнстейн.

— И на вас.

Бенджамин излезе от къщата и се огледа. Кафявата чанта небрежно бе захвърлена върху един храст в долната част на двора. Той я взе и отвори ципа й.

Разпятието се появи със сребрист проблясък, а под него белееше книгата от библиотеката, която покриваше шишенцето със светена вода. Той взе кръста и в същия миг го хвърли, защото свещената вещ опари ръката му.

— О, Господи — промълви Бенджамин. Тогава видя ръкавиците във вътрешността на чантата. Беше ги взел, за да предпазват ръцете му от лъчите, и сега щеше да ги използва срещу изгарящото действие на Божия символ. Сигурен бе, че и светената вода ще изгори кожата му. Затова нахлузи ръкавиците, вдигна търкулналото се на земята разпятие и го сложи в обратно в чантата.