Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Това бяха пълни глупости, разбира се. Нищо не беше наред, но защо да ги притеснява? Не беше в характера й да досажда на другите със собствените си неразрешими проблеми.

Алекс не искаше тя да се прибира у дома, но Кейт просто не можеше да постъпи по друг начин. Това беше нейният дом. Опита да се поуспокои или поне да сложи някакъв ред в лудницата, която цареше в главата й. Пи бяло вино и гледа вечерната програма по телевизията. Не беше правила това от години. От векове!

Алекс Крос вече й липсваше, и то повече, отколкото искаше да си признае. Да си остане вкъщи и да гледа телевизия, беше добро изпитание, но тя се проваляше жестоко. Понякога беше такава патка.

Нищо нямаше да излезе между нея и Алекс.

Тя щеше просто да си седи в своя кошмарен апартамент. Да си пие евтиното „Пино ноар“. Да си гледа тъпия, полуромантичен холивудски филм. Да се страхува.

Да става каквото ще. Тя нямаше да си мръдне пръста, дявол да го вземе. Щеше да си калява характера.

Трябваше обаче да си признае, че се страхува да стои сама в собствения си дом. Мразеше това чувство. Искаше цялата тази шибана лудост да свърши, но нямаше как. Никакъв шанс. Все още две ужасяващи чудовища бродеха на свобода навън.

Продължи да се вслушва в плашещите звуци, които издаваше къщата. Всички тези скърцащи дъски. Блъскащите се капаци на прозорците. Камбанките, които бе окачила на старата секвоя отвън. Напомниха й за бунгалото в Биг Сур.

Най-накрая заспа, но в скута й все още се крепеше чашата за вино, която всъщност беше бурканче от конфитюр. Чашата беше свещена реликва от къщата в Западна Вирджиния. Често пъти петте сестри се бяха били за нея на закуска.

Чашата се килна и се разля по завивките на леглото. Голяма работа. Кейт беше мъртвопияна. Поне за една нощ.

Обикновено не пиеше много. Това „Пино ноар“ я тресна като товарните влакове, които тракаха през Бърч, когато беше дете. Събуди се в три часа през нощта с пулсиращо главоболие и изтича в банята, където повърна.

Образи от „Психо“ проблеснаха в съзнанието й и тя се преви над тоалетната чиния. Отново си спомни за посещението на Казанова. Той беше в банята, нали? Не, разбира се, че го нямаше тук… моля те, Господи, стига толкова. Стига толкова… сега… веднага!

Тя се върна в леглото и се мушна под одеялото. Чуваше как вятърът блъска капаците на прозорците. Чуваше тези тъпи камбанки. Замисли се за смъртта — за майка си, за Сюзан, за Марджъри, за Кристин. Всички си отидоха. Кейт дръпна одеялото над главата си. Отново се чувстваше като малко момиченце, което се страхува от Торбалан. Окей, можеше да се справи с това.

Проблемът беше, че виждаше Казанова и кошмарната смъртна маска в момента, в който си затвореше очите. Не можеше да се отърве от една мисъл, погребана на дъното на сърцето й: той щеше да дойде пак.

В седем часа сутринта телефонът й иззвъня. Беше Алекс.

— Кейт, аз бях в къщата му — каза той.

Към десет часа през нощта, в която се прибрахме от Калифорния, карах към дърамския жилищен район Хоуп Вали. Отивах сам да видя Казанова. Доктор Крос отново се беше метнал на седлото.

Имаше няколко следи, които според мен бяха от съществено значение за разгадаване на случая. Първо, простият факт, че и двамата извършваха „съвършени престъпления“. Второ, проблемът с близначното сдвояване, взаимозависимостта между Казанова и Джентълмена. Трето, тайната на изчезващата къща.

Нещо трябваше да изскочи от едно или от всички тези парчета информация. Може би нещо щеше да се случи след малко в дърамското предградие Хоуп Вали. Надявах се да е така.

Карах бавно по Олд Чапъл Хил Стрийт, докато стигнах портата за баровските имоти на Хоуп Вали. Беше официална, иззидана от бели тухли във формата на портал. Обзе ме чувството, че нямам право да навлизам отвъд вратата и може би съм първият чернокож, който минава оттам без работническа престилка.

Знаех, че си насилвам късмета, но трябваше да видя къде живее доктор Уик Сакс. Трябваше да почувствам всичко, свързано с него, да го опозная по-добре, и то без да губя време.

Улиците на Хоуп Вали не следваха прави линии. Тази, по която се движех, нямаше нито бордюри, нито канавки, а и много малко лампи светеха. Околността беше объркващо хълмиста и докато карах колата, имах чувството, че съм се загубил и се движа из някакъв огромен лабиринт. Повечето къщи бяха в стила на южняшката готика, стари и скъпи. Представата за убиеца, който живее на нашата улица, никога не ме бе завладявала по-силно.