Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Той бе паркирал в гората сред няколко големи скални отломъка, точно до селския път. Никой не можеше да го види. Седна и се замисли за начина, по който всичко трябваше да протече. Наблюдаваше с присвити очи уютната къща с бели греди. Усещаше как звярът взема връх. Преображението. Особената страст, която го придружаваше. Джекил и Хайд.

Видя как един мъж излиза от къщата и се качва на сребристия форд аеростар. Съпругът, изглежда, бързаше, сигурно закъсняваше за работа. Съпругата беше останала сама, може би още се излежаваше. Казваше се Джулиет Монтгомъри.

Малко след осем часа той помъкна към къщата една празна туба за бензин. Ако някой случайно го видеше, нямаше да има проблеми. Трябваше му бензин за взетата под наем кола.

Никой не го видя. Най-вероятно нямаше жива душа на километри наоколо.

Джентълмена изкачи стъпалата на предната веранда. Спря за миг, после внимателно натисна дръжката на вратата. Стори му се невероятно, че хората в Стоунмен Лейк не си заключват вратите.

Господи, как обичаше това… живееше заради това… заради тези мигове като господин Хайд.

Джулиет си приготвяше закуска. Чуваше я как ту си тананика, ту пее думите на песента, мотаейки се из кухнята. Ароматът и пращенето на пържещия се бекон му напомниха за неговия роден дом в Ашвил.

Баща му бе истинският джентълмен. Армейски полковник, изпълнен с гордост и надменност поради този факт. Корав задник, който никога не беше доволен от своя син. Голям поклонник на дебелия кожен колан като метод за въдворяване на дисциплина. Обичаше да крещи с цялата мощ на белите си дробове, докато го премазваше от бой. Отгледа съвършения син. Отличен студент и спортист. Високи отличия в медицинския колеж на „Дюк“. Чудовище с човешки облик.

Наблюдаваше Джулиет Монтгомъри от вратата на нейната безупречно чиста кухня. Щорите на прозорците бяха вдигнати и стаята беше обляна със слънчева светлина. Тя все така си пееше — една стара песен на Джими Хендрикс, наречена „Пясъчни замъци“. Неочаквана мелодия за такава прекрасна дама.

Обичаше да я гледа така — когато тя си мислеше, че е сама. Как си тананика нещо, което би се притеснила да изпее пред него. Как внимателно подрежда трите резена бекон да се отцедят от мазнината върху хартиената салфетка в тон с бежово-кафявите тапети на кухнята.

Джулиет беше облечена с искрящо бял памучен пеньоар, който се развяваше около бедрата й, докато се движеше между печката и масата. Тя бе на двайсет и пет години. Дълги крака на балерина, приятно загорели от слънцето. Боси крака върху кухненския линолеум. Златиста коса, която тя не забравяше да среше, преди да слезе долу за закуска.

На рафта имаше комплект ножове на специална поставка. Той взе месарския нож. Острието издаде тих звън, когато, без да ще, докосна една кана от неръждаема стомана.

Тя се обърна. Много красив профил. Току-що измито лице, лъщящо. Джулиет също се харесваше. Той отлично знаеше, че е така.

— Кой сте вие? Какво правите в къщата ми?

Думите се отрониха на пресекулки. Лицето й беше бяло като пеньоара.

„Сега действай бързо“, помисли си той.

Сграбчи Джулиет и вдигна месарския нож. Алюзии за „Психо“ на Хичкок, а също и за „Шемет“. Дълбокомислена мелодрама.

— Не ме карай да те наранявам. Всичко зависи от теб — каза й той нежно.

Тя спря писъка, преди да излезе от устата й, но той остана в очите й. Той харесваше израза на лицето й. Живееше заради него.

— Няма да те нараня, ако ти не се опиташ да ме нараниш. Разбрахме ли се?

Тя отсечено кимна с глава. Няколко пъти. Синьо-зелените й очи бяха странно извъртени. Тя се боеше да мръдне прекалено рязко с глава от страх, че той ще я пореже.

Джулиет въздъхна. Чудесно. Изглежда му вярваше донякъде. Гласът му имаше точно такъв ефект върху хората. Стилът му, изисканите маниери. Господин Хайд. Джентълмена.

Тя се взираше дълбоко в очите му, търсейки някакво обяснение. Той беше виждал този въпросителен поглед толкова пъти. Защо, мълчаливо питаха очите.

— Сега ще ти сваля бикините. Без съмнение това ти се е случвало и преди, така че нямаш основание за паника. Имаш най-меката, най-нежната кожа. Говоря сериозно — каза Джентълмена.

Месарският нож се вряза светкавично.

— Аз те харесвам, Джулиет, наистина те харесвам… доколкото изобщо съм способен да харесвам някого — прошепна Джентълмена с най-нежния си глас.

Кейт Мактиърнън беше отново у дома. У дома, у дома, хопа-тропа, тралала. Първата й работа беше да се обади на сестра си Керъл Ан, която сега живееше чак в щата Мейн. След това се обади на няколко близки приятели в Чапъл Хил. Увери ги, че всичко е наред.