Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Казанова , беше написал Рудолф.

Нейоми Крос се събуди от рок музика, която гърмеше от тонколоните в стената. Разпозна Блак Крос. Лампите на тавана светваха и угасваха. Тя скочи от леглото, бързо навлече измачканите си дънки и едно поло и изтича до вратата на стаята.

Силната музика и ярко святкащите лампи бяха сигнал за предстояща среща. „Нещо ужасно се е случило“, помисли си тя. Сърцето й биеше до пръсване.

Казанова отвори вратата с ритник. Носеше впити дънки, ботуши с грайфери, черно кожено яке. Маската му беше изрисувана с тебеширени резки, наподобяващи светкавици. Той бе изпаднал в неистова ярост. Нейоми никога не го беше виждала толкова разгневен.

— В дневната! Веднага! — изкрещя той, като я сграбчи за ръката и я изхвърли от стаята.

Подът на тесния коридор беше влажен и студен под босите й крака. Тя бе забравила да си обуе сандалите. Сега беше късно да се връща за тях. Вървеше в крачка с останалите жени. Две от тях пристъпваха почти редом до нея. Нейоми се изненада, когато една от жените бързо се обърна и я погледна. Очите й бяха много големи и тъмнозелени. Нейоми я беше нарекла Зелените очи.

— Аз съм Кристин Майлс — прошепна забързано жената. — Трябва да направим нещо, за да си помогнем. Трябва да си опитаме късмета. И то скоро.

Нейоми не каза нищо в отговор, но се протегна и леко докосна ръката на Зелените очи.

Всеки контакт беше забранен, но сега й бе необходимо просто да докосне друго човешко същество в този ужасяващ затвор. Взря се в очите на жената и видя в тях предизвикателство. Никакъв страх. Това я накара да се почувства по-добре. Двете бяха успели да се сближат — по някакъв необясним начин.

Пленничките в коридора крадешком поглеждаха към Нейоми, докато бавно и тихо крачеха към дневната на странната къща. Очите им бяха тъмни и празни. Някои от тях бяха вече без грим и външният им вид изплаши Нейоми. Ставаше все по-зле с всеки изминал ден, откакто Кейт Мактиърнън успя някак си да избяга.

Казанова беше довел ново момиче в къщата. Ана Милър. Тя бе нарушила правилата на къщата, също като Кейт. Нейоми бе чула как жената вика за помощ и Казанова може би също я беше чул. Трудно бе да се предвиди кога идва и си отива. Той се придържаше към много странно разписание. Напоследък ги оставяше сами за все по-дълги периоди. Нямаше да ги пусне да си отидат. Това беше една от неговите лъжи. Нейоми разбираше, че става опасно за всички тях.

Усети нещо отчаяно във въздуха. Струваше й се, че чува викове за помощ някъде отпред и се опита да успокои нарастващите си страхове и надигащата се паника. Тя бе живяла в бедните квартали на Вашингтон. Беше виждала ужаси и преди. Две от приятелките й бяха убити, когато беше на шестнайсет години.

И тогава го чу. Гласът му беше особен, писклив. Откачен.

— Влизайте направо, момичета. Не се стеснявайте. Не се тълпете на вратата! Заповядайте, заповядайте. Присъединете се към партито.

Казанова се надвикваше с хормоналния рокендрол, който дънеше през стените. Нейоми затвори очи за секунда. Опита се да се стегне. Не искам да виждам това, каквото и да е то.

Най-сетне влезе в стаята. Тялото й се разтрепери. Това, което видя, беше по-страшно от всичко видяно в бедните вашингтонски квартали. Трябваше да захапе юмрука си, за да не се разпищи.

Едно високо стройно тяло описваше бавни кръгове, увиснало на таванските греди. Жената беше гола с изключение на сребристосините чорапи, свлечени по дългите й крака. Синя обувка с висок ток се поклащаше на единия й крак. Другата обувка беше паднала на пода и се търкаляше встрани. Устните на момичето бяха вече моравосини и езикът й бе провиснал между тях. Очите й бяха широко отворени, пълни с ужас и болка. „Това трябва да е Ана“, помисли си Нейоми. Момичето, което бе викало за помощ. Тя бе нарушила правилата. Беше казала, че името й е Ана Милър. Бедната Ана. Която и да си била, преди да те отвлече.

Казанова изключи музиката и заговори спокойно иззад маската си. Говореше така, сякаш нищо не се беше случило.

— Името й е Ана Милър и тя сама си причини това. Разбирате ли какво ви казвам? Тя заговорничеше през стените, приказваше за бягство. Оттук не може да се избяга!

Нейоми потръпна. Погледна към Зелените очи и кимна. Да, трябваше да си опитат късмета, и то скоро.

Джентълмена бе в Стоунмен Лейк, щата Аризона, за да си поиграе. Утрото беше чудесно за тази цел. Ведро и студено, а във въздуха се носеше мирис на запалена камина.