Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Ами добре са му дошли! — Марция бе не по-малко упорита от мъжа си. — Още малко и ще кажеш, че Скавър не трябва да строи и западния път, защото току-виж се облагодетелствал с нещо!

— Забравяш обаче за отклонението през Дертона, което ще трябва да свърже западния бряг с Емилиевия път. И всичко това ще носи неговото име, нали: Вия Емилии Скаври! Пфу!

— Винаги ще намериш за какво да недоволстваш! — заключи презрително съпругата му.

— Ти пък си просто една заслепена идеалистка! — не й остана длъжен той.

— Понякога започвам да се чудя защо ми трябваше да се влюбвам в теб.

— Не се безпокой, и с мен е същото.

В този миг се появи Юлила. Беше отслабнала твърде много, но без да е заприличала на скелет — и така от два месеца насам. Защото с времето девойката беше открила рецептата хем да си придава жален вид, хем да е достатъчно здрава, за да не се повтарят припадъците, които в един момент я бяха наплашили самата нея, че може да си отиде от този свят. Юлила трябваше да внимава — смъртта в никакъв случай не беше целта, която гонеше, пък и тя не беше дотолкова объркана, за да се поддава на крайности.

Всъщност момичето гонеше две цели едновременно: едната, да принуди Луций Корнелий Сула най-после да признае пред себе си, че я обича, и втората, така да въздейства на семейството си, че баща й да омекне и един ден, колкото и невероятно да изглеждаше това, да й разреши да се омъжи за Сула. Тя можеше и да е малка и разглезена, но в никакъв случай не прекаляваше дотам със самочувствието си, че да си мисли как баща й, който иначе се оставяше да го води за носа, и беше готов да изхарчи и малкото си спестени пари, за да й угоди, въпреки че я обичаше повече от всичко, да допусне грешката да я остави сама да си избира съпруг. Е, ако тя беше сговорчива като сестра си Юлия и доброволно го оставеше той да й потърси за спътник в живота, човек, за когото да е сигурен, че ще се грижи за нея, ще я обича и ще се държи с нея, както подобава на момиче в нейното положение, то никога не би я разочаровал. Но Юлила държеше повече от всичко на Луций Корнелий Сула, а какъв съпруг беше той за нея? Никога, ама никога баща й не би дал съгласието си двамата със Сула да се оженят, независимо какви доводи биха могли да му представят. Нито сълзи, нито молби, нито клетви във вечна любов щяха да му подействат. Каквото и да стореше Юлила, баща й нямаше да я остави на човек като Сула. Особено след като й беше изнамерил зестра от четиридесет таланта — един милион сестерции, които сега само чакаха в банката кой ще бъде щастливецът да ги вземе. Парите я превръщаха в желана партия за всеки и по никакъв начин Сула не би могъл да убеди Гай Юлий Цезар, че точно той е най-достойният за Юлила и че при това не я иска заради богатството й. Разбира се, ако той самият първо признаеше пред себе си, че такова е желанието му.

Като дете тя никога не беше издавала пред околните на какво волско търпение е способна, защото просто никога не й се бе налагало да го проявява. Но ето, че случаят се беше предоставил и като птичка, която упорито мъти стерилното си яйце, така и Юлила сега се беше зарекла да се държи докрай за единствената спасителна сламка, която й се подава. Защото си беше рекла веднъж завинаги, че ако наистина най-горещо от всичко на света желае да се омъжи за Сула, то само с търпение и постоянство би могла да надвие както неговия страх и сдържаност, така и родителската забрана на баща си. На нея й беше ясно, че по пътя може да се появят непреодолими препятствия, като например това, Сула да се ожени за друга, да напусне Рим или, най-лошото, да се разболее и да умре. И все пак правеше всичко по силите си да се бори по своя си начин срещу всяка от тези възможности, живеейки в същото време с болезнената мисъл, че човекът, заради когото е всичко това, никога повече не би желал да я види. Откъде знаеше ли? Откакто Сула се беше върнал в Рим, в продължение на няколко месеца тя го беше дебнала непрестанно, само и само да се сблъска за сетен път с неговите насмешки и обиди. Най-накрая, веднъж, когато двамата се бяха скрили от хорските погледи зад една тежка колона на Портикус Маргаритария, любимият недвусмислено й беше заявил, че ако не го остави на мира, то той ще напусне Рим завинаги.

Всъщност целият план на Юлила се беше развивал според епизодичните срещи, които си бе открадвала от Сула: началото беше още през януари, когато я бе нарекъл дебела и я бе пропъдил като куче. Именно тогава тя престана да яде сладки с надеждата, че ако поотслабне малко, ще си спечели благоволението му. Но уви… Когато той се завърна в Рим и започна да се държи с нея още по-грубо и безочливо, тя не само че не се отказа от намерението си, но с истинска сила на волята си забрани дори да мисли за храна. В началото й беше изключително тежко, но с времето, когато откри, че продължителното гладуване я е променило и организмът й е привикнал с малкото храна, която тя си позволяваше, Юлила вече нито страдаше от глад, нито изпитваше болки в стомаха.