Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Всъщност защо наистина не се записа доброволец? — реши да го подразни гъркинята. — Ако не си разбрал, този път наборните комисии дотолкова пренебрегнаха имуществения ценз, че не виждам защо ти с твоето име не се опита да бъдеш взет легионер.

Сула нервно присви устни в привичната си кисела усмивка, която разкриваше острите му кучешки зъби и твърде красноречиво издаваше моментното му настроение.

— Аз, патрицият Корнелий да марширувам редом с цялата измет на Рим? Как си го представяш? По-скоро направо бих се продал в робство на германците!

— Нищо чудно и това да стане, ако никой не ги спре. Наистина, Луций Корнелий, омръзнало ми е да те гледам как сам се превръщаш в най-големия си враг! Ама виж се само, веднъж Клитумна те е помолила за нещо, и то какво — да направиш някаква си дребна услуга на едно умиращо момиче, а ти си готов да ни изядеш, задето сме посмели да ти отнемем от скъпоценното ти време… ама наистина понякога ме вбесяваш!

В очите й проблеснаха палави искрици.

— В крайна сметка, Луций Корнелий, трябва да признаеш, че откакто Луций Гавий се помина в толкова подходящ момент, че повече не може, животът ти стана доста по-лек. — Тя тихичко си затананика популярна песничка, в която се разправяше как някой си бил убил своя съперник в любовта и как това му се било отразило добре. — В по-о-одходящ моме-е-ент! — завърши тя песничката.

Лицето на Сула придоби тебеширен цвят, но все пак си остана някак безизразно.

— Скъпа Никополис, защо не се поразходиш до брега на Тибър и не ми направиш неоценимата услуга да скочиш във водата?

И така, за да не се стигне до нежелани ексцесии, въпросът за Юлила беше оставен за по-нататък. Но тя представляваше заплаха, и то заплаха, която с всеки ден надвисваше все повече и повече над главата на нарочения й любим. Сула се гърчеше в страхове и съмнения, но нямаше как, той беше съвсем безпомощен, толкова безпомощен, че дори не му оставаха сили да изиграе поредния си циркаджийски номер и да угоди на разтревожената Клитумна. Току-виж някой ден глупавата Юлилина робиня бъде хваната как носи писмата на господарката си, току-виж хванали и господарката й как драска поредното си послание… И какво щеше да стане тогава с него? Кой ще му повярва, когато тръгнеше да се оправдава, че няма пръст в цялата тази история? Не стига, че миналото му беше тъмно, ами ако някой ден се разчуеше, че той, Сула, е покварил едно невинно момиче, при това патрицианка, дъщеря на сенатор, то тогава никой, ама никой цензор не би си позволил лукса да го впише в списъка на сенаторите. А той вече беше решил веднъж завинаги, че ще влезе в Сената.

Това, което най-много му се искаше да стори, беше просто да се махне от Рим, но не смееше — знаеше ли в негово отсъствие какви можеше да ги свърши момичето? А колкото и да не му се щеше да си го признае, не му даваше сърце да я изостави, преди да се е оправила от болестта си. Макар и да си беше сама виновна за увреденото си здраве, Юлила заслужаваше повече загриженост. Като някакво животно в клетка умът на Сула постоянно се въртеше в неясна окръжност, неспособен да се спре на нищо сигурно, неспособен да се насочи към някой логичен път как да излезе от затрудненото положение, в което беше попаднал. Често се случваше да бръкне в едно от чекмеджетата на античните шкафове с имената на предците му, за да извади оттам изсъхналия венец от трева, да го подържи за малко в ръце и да изплаче мислено яростта и тревогата си върху него. Защото вече си беше поставил цел в живота, знаеше къде иска да стигне и какво иска да стори, а в същото това време се появяваше едно полудяло момиче, което му поднасяше куп усложнения. И все пак не беше ли същото това полудяло момиче с неговия венец от трева, което го бе подтикнало да тръгне по пътеката към славата и могъществото? Какво трябваше да направи? Какво? То и без Юлила му беше достатъчно трудно да се оправя из блатото на подлите си намерения, където само една погрешна стъпка можеше да го прати на дъното…

Понякога дори се замисляше не е ли по-добре да се самоубие — представяте ли си, да си го мисли той, който от всички хора по земята най-малко би се изкушил от подобна възможност, — и да потъне завинаги в света на сънищата и фантазиите си, там, където всичко тече по мед и масло. Но дори и в тези мигове на сладки мечти Сула отново се сещаше за Юлила. Защо? Той не я обичаше и не беше способен изобщо да обича някого. И все пак имаше моменти, когато усещаше как я желае, как му се иска да я хапе, да я целува, да я обладае, докато я чуе да крещи от екстаз и болка. Но се случваше и обратното: да лежи безсънен между любовницата и мащехата си и мислено да се отвращава от нея, да се вижда как я е стиснал за тънкото вратле, как насреща му се кокорят изпъкналите й очи, как лицето й се оцветява в розово-червено, а последните глътки живот изтичат капка по капка от изпразнените й дробове. Но това нямаше да попречи още на другата сутрин поредното писмо да пристигне… Защо той просто не хвърлеше тези хартийки на боклука, или още по-добре, не ги занесеше на баща й и не му заявеше разгневен, че е крайно време този тормоз да престане? Така и не посмя да извърши нито едното, нито другото. Напротив, изчиташе ги от край до край, и то по десет-дванайсет пъти, чакаше робинята да му пусне новото в синуса на тогата някъде на улицата, по възможност в тълпата, където никой да не забележи, и всяко писмо неизменно завършваше своя кратък път във все същия проверен скришник — семейните шкафове.