Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— И двете се нуждаете от чист въздух — настоя Сула.

— Дошли сме да живеем на Палатина именно защото тук на въздуха нищо му няма — обърна му гръб Клитумна.

— В момента палатинският въздух не е по-добър от този, където и да било другаде в Рим — навсякъде се носи единствено смрадта на клозети и застояла вода — възрази й той. — Хайде, ставайте! Наел съм кола, която ще ни отведе до Тибур… ще хапнем на полянка в гората, ще видим дали няма да хвана някоя и друга риба, ако не хвана, ще си купим, както и някое прекрасно зайче, току-що уловено в капана. И преди да се е стъмнило, ще сме се върнали у дома трижди по-щастливи, отколкото сме тръгнали сутринта.

— Не — отсече Клитумна, настроена да спори, ако ще и до вечерта.

Но Никополис като че ли започваше да се колебае.

— Ами…

Това беше достатъчно за човек като Сула.

— Приготви се, връщам се след малко — каза той и блажено се протегна. — Омръзнало ми е между тези четири стени!

— И на мен също — съгласи се гъркинята и стана от леглото.

Сула отиде до кухнята да нареди робите да приготвят храната, но когато се върна, Клитумна така и не беше помръднала, ами продължаваше да гледа към стената.

— Няма ли да дойдеш? — подкани я за последен път Сула, докато си навличаше чиста туника и си връзваше тежките обувки.

Но тя не отговори.

— Както щеш. — Изгуби се той зад вратата. — Ще се видим довечера.

Клитумна пак мълчеше.

И така, на излет щяха да отидат само Никополис и Сула, натоварени с цял чувал храна, която готвачът набързо беше нахвърлял, сам съжалявайки, че не го канят да ги придружи при излета им. На долния край на стълбите на Как ги чакаше наетата двуколка. Сула подаде ръка на Никополис да се настани на мястото за пътниците, а сам се качи отпред на капрата.

— Тръгваме — весело хвана той юздите, изпълнен с почти забравено чувство за свобода и простор. За да бъде искрен пред себе си, трябваше да отбележи, че отказът на Клитумна да ги придружи ни най-малко не го натъжаваше. Никополис му беше достатъчна компания.

— Дий! — подвикна той на мулетата, те го послушаха и поеха с грациозна крачка напред. Двуколката заскърца надолу по склона към Мурциевата долина, в която беше издигнат Големият цирк, и през Капенската порта напусна града. Уви, в началото гледката не беше нито радостна, нито дори живописна, защото обиколният път, по който Сула беше решил да поеме, за да излезе от източната страна на града, беше в тази си част целият опасан от гробища. Надгробни камъни до надгробни камъни… Дори не се виждаше някой по-внушителен мавзолей или гробница, в която да почива прахът на някоя по-важна особа — знатните имаха своите гробове покрай главните пътища, — ами само най-обикновени надгробни камъни, каквито можеше да си позволи простолюдието. Всеки римлянин, както и всеки грък, независимо беден или богат, свободен или роб, мечтае как някой ден, след като умре, ще му бъде издигнат величествен паметник, който да удостовери пред целия свят, че въпросният някой е съществувал. За тази цел всички бедняци и роби ставаха членове на погребалните общества, за чиито фондове похарчваха и всяка спестена пара. Самите фондове бяха грижливо влагани в печеливши предприятия. Както всички други хора по света, така и римляните знаеха, и то твърде добре, що е то мошеничеството и злоупотребата с чуждите пари, но средствата на погребалните общества бяха толкова зорко пазени от членовете, че натоварените с финансовите отговорности нямаше как да не бъдат честни. Защото за римляните едно добре уредено погребение и един хубав надгробен паметник означаваха много .

В самия център на обширния некропол, заемащ цялата площ на Есквилинското поле, се образуваше кръстопът и на него, сред горичка от разлистили се свещени дървета, се издигаше масивният храм на Венера Либитина. Вътре се пазеха регистрите с имената на всички покойни римски граждани, както и безбройните ракли с пари, пълнени от таксите за въпросното записване. Благодарение на тази си дейност храмът беше натрупал несметни богатства, които, ако и да се водеха на държавата, си оставаха единствено за светилището. Онази Венера, на която беше посветено то, беше Венера, богинята на мъртвите, не на живите, Венера, която съблюдава пълното изчезване на възпроизводителните сили у човека. А горичката около храма й се беше превърнала в сборно място за гилдията на римските предприемачи. Зад храмовия двор на Венера Либитина имаше обширно пространство, където се издигаха погребалните клади, а зад тях беше бедняшкото гробище, където постоянно се изравяха и заравяха ями, а в тези ями безразборно се изсипваха трупове, негасена вар и пръст. Иначе малко бяха онези, граждани или не, които получаваха правото да бъдат погребвани, като изключим евреите, погребвани в определения за тях кът от некропола, и аристократите от знатната фамилия на Корнелиите, които имаха своите гробници покрай Апиевия път. Всъщност оказваше се, че повечето монументи, превърнали Есквилинското поле в същински каменен град, пазеха само урни с пепелта на мъртвите, а не самите разлагащи се трупове. Никой нямаше право да бъде погребан в рамките на свещените римски граници, дори най-достойният.