Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Ведрото настроение не го беше напуснало, напротив, беше се вселило още по-дълбоко в душата му. Той се протегна усмихнат и се огледа на всички посоки с блажено изражение, което нямаше нищо общо с Метробий, нито с Никополис. Удоволствието му идваше просто от самия факт, че за миг се е разделил с всички условности и в същото време лишения, с които му се налагаше постоянно да се сблъсква в ежедневието си, че е попаднал някъде, където да си каже, че времето е спряло, политиката не съществува, обществото не е разделено на класи, а парите още не са измислени. Истински щастливите му мигове бяха толкова редки и така неравномерно осеяни по дългата пътека на живота му, че и сега можеше да си ги припомни до един, при това с такава яснота, сякаш ги беше преживял току-що: така например спомняше си за деня, в който драсканиците по пергамента престанаха да бъдат просто куп неразбираеми знаци, ами се превърнаха в съвсем отчетливи мисли; за мига, когато един изключително мил и отзивчив човек го беше научил да цени прелестите на любовния акт, за невероятното чувство за освобождаване, което го беше споходило след смъртта на баща му… И сега си даваше сметка, че тази поляна насред гората е единственото парче земя, което някога бе могъл да нарече своя, в смисъл такъв, че никой друг, освен него не би си направил труда да дойде и да й се наслади. И това беше всичко. Всичко. От тези четири мига никой не беше свързан с някаква конкретна естетическа или плътска наслада; те представляваха просто четири етапа в развитието му като личност: придобиването на знания, приучаването към тайните на еротиката, освобождаването от бащиния авторитет и сега — освобождаването от законите на собствеността. Това бяха нещата, които Сула ценеше, които търсеше.

Никополис го наблюдаваше запленена, без да има дори най-малка представа на какво се дължи щастливото му излъчване, и почти несъзнателно се наслаждаваше на огряната от слънцето неземна белота на кожата му гледка, която досега никога не й се бе показвала, както и на огненозлатистите къдрици по главата, гърдите и слабините му. На подобно изкушение трудно можеше да се устои. Тя посегна към лятната си роба, с едно движения я смъкна от себе си, после с още едно разтвори ризата си, която се закопчаваше отпред, свали я и на свой ред остави на слънчевите лъчи да галят голотата й.

Двамата със Сула нагазиха в един въздълбок вир, където едва не им спря сърцето от студ. Все пак останаха достатъчно дълго, за да свикнат с ледената вода, а в това време Сула се заигра с набъбналите зърна и пленителните гърди на приятелката си. Най-накрая двамата излязоха от водата и докато чакаха да изсъхнат върху меката трева, се любиха. След което си изядоха обяда — хляб, сирене, твърдо сварени яйца, пилешки крилца, обилно поливани с изстуденото вино. Никополис направи венец от цветя за Сула, после сви и един за себе си и започна да се въргаля из тревата без друга мисъл, освен че се радва на живота.

— Прекрасно е! — въздъхна тя. — Клитумна просто не знае какво изпуска.

— Клитумна никога не знае какво изпуска — заяви той.

— О, не знам — малко лигаво му отвърна Никополис, у която отново запламтяваха палавите искрици. — Знам само, че Стихчо — Свинчо вече го изпусна.

И започна отново да си напява песенчицата за убийството, надявайки се да улови някой тревожен или гневен поглед у любовника си, както и стана. В интерес на истината тя не вярваше Сула да има някакъв пръст в загадъчната смърт на Стих, но откакто веднъж беше намекнала нещо подобно, а той бе реагирал като опарен, беше й станало навик от време на време да го гъделичка с привидното си любопитство.

Но не биваше да прекалява. Тя скочи на крака и подаде ръка на Сула, който се беше излегнал до нея.

— Хайде, мързеливецо, искам да се поразходя и да се поразхладя.

Той послушно се изправи, хвана я за ръката и заедно с нея се скри под клоните на близките дървета, където краката им стъпваха в килим от шума, стоплен от лъчите на благодатното слънце. Истинско удоволствие бе да си бос в такъв момент.

И изведнъж какво се показа насреща им! Цяла миниатюрна армия от най-апетитните гъби, които Никополис някога беше виждала. Една-единствена нямаше да е нахапана от насекоми или настъпена от животинска лапа, всички „войничета“, стройни и изправени, до едно бяха облечени в чисто бяло, скрити под дебели и месести чадърчета и изкусително лъхаха на земя.

— О, чудесно! — зарадва се тя и се наведе към гъбите.