Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Той си отиде, но още дълго време Сула остана като замръзнал на стола си. В къщата беше тихо като в гробница. Клитумна навярно беше останала на гости у Марция, а робите гледаха да ходят на пръсти.

Така изминаха може би пет-шест часа, в които той дори не помръдна, докато най-сетне се освести, надигна се и се поразкърши. Кръвта отново потече из жилите му, сърцето му се изпълни с жар и воля за живот.

— Луций Корнелий, най-после ти беше съдено да поемеш по своя дълъг път — изрече на глас и започна да се смее.

В началото смехът му беше тих, почти недоловим, но после изведнъж се превърна в същински писък, в рев, в щастлив рев… Робите слушаха ужасени звуците, които се носеха от стаята на Клитумна, и се запрепираха кой от тях да отиде да провери какво става. Но докато най-накрая някой се накани, Сула вече се беше успокоил.

Клитумна се състаряваше едва ли не с всеки ден. Въпреки че истинските й години бяха едва петдесет, смъртта на племенника й я беше накарала да запрепуска като луда към старостта, а сега смъртта на най-близката й приятелка — на любовницата й фактически — заплашваше да я превърне съвсем в развалина. Дори Сула не можеше да я утеши в скръбта. Каквото и да правеше, дори да я канеше на представление на някой мим или фарс, тя пак отказваше да помръдне от къщи, където дори постоянните й гости като Сцилакс и Марсий не можеха да я накарат да се усмихне. Ужасяваха я едновременно две неща: изведнъж стеснилият се кръг на близките й и собственото й старческо вдетиняване, което от ден на ден взимаше все по-страховити размери. Ами ако на Сула изведнъж му хрумне да я изостави, след като наследството на Никополис му позволяваше спокойно да започне самостоятелен живот, то няма ли тя да остане съвсем сама? Нещо, за което не искаше дори да си помисли.

Скоро след смъртта на Никополис Клитумна повика Гай Юлий Цезар у дома си.

— Човек не може да остави нищо на мъртвите, нали така? — обърна се тя към него. — Значи ще трябва да променя завещанието си.

И така, завещанието й беше променено и потегли обратно към весталските гълъбарници.

Но и това не можеше да повдигне духа ти. По цял ден ронеше сълзи, а някога вечно шаващите й ръчички сега висяха безпомощно отпуснати в скута й като две току-що опечени банички, които чакат да бъдат натъпкани с плънка и поставени във фурната. Всички се тревожеха за нея, но си казваха, че с нищо не могат да й помогнат. Времето единствено беше способно да излекува раните. Ако изобщо имаше време…

Защото Сула далеч не смяташе така.

Ето какво се казваше в последното писмо на Юлила:

„Обичам те, дори месеците, а вече и годините достатъчно, красноречиво да са ми показали колко малко е възнаградена любовта ми и колко малко съдбата ми те вълнува. Миналия юни навърших осемнайсет и вече имам право да се омъжа, но със заболяването си успях да отложа тази зловеща заплаха. Защото само ти можеш да бъдеш мой мъж, ти, мой любими, мой скъпи Луций Корнелий. Сега баща ми се колебае как да постъпи, защото му е трудно да ме предложи на човек, търсещ съпруга, която да знае как да бъде желана. А аз ще продължа да упорствам в своята болест, за да можеш само и единствено ти да ме поискаш. Някога ми каза, че съм малко дете, но аз ще надрасна своята ненавременна любов към теб, както вече съм я надраснала с цели две години и съм доказала на какво съм способна. Доказах, че любовта ми към теб е толкова постоянна, колкото е постоянен и слънчевият изгрев, колкото е постоянно и лятото, идващо далеч от юг. Тя умря, нали, твоята хилава гъркиня, у която мразех дори как диша, която кълнях непрестанно и на която желаех единствено смъртта. Виждаш ли колко съм всесилна, Луций Корнелий? Защо не разбереш веднъж завинаги, че няма никога да ми избягаш? Няма друго сърце, което да е толкова изпълнено с любов като моето, и което така да не е получило нищо в замяна на своята преданост. Ти ме обичаш, знам, че ме обичаш. Предай се, Луций Корнелий, предай се. Ела и ме виж, коленичи до ложето на мъката и болката ми, позволи ми да притисна главата ти до гърдите си и ми подай устните си, за да ги целуна. Не ме осъждай на смърт! Избери ме жива, избери ме за своя съпруга.“

Да, за Сула вече беше крайно, време. Крайно време да приключи с много неща. Време бе да забрави Клитумна, да забрави Юлила, да забрави всички онези дребни хорица, които още го оформяха като личност и от които той трябваше да се освободи, за да изпълни заветните си цели. Дори Метробий трябваше да си отиде.

И така, някъде в средата на октомври Сула потропа у Гай Юлий Цезар в час, за който можеше да предполага, че ще намери господаря у дома си, а жените вече ще са отпратени в покоите си. Едва ли точно Гай Юлий Цезар щеше да се окаже съпруг и баща, който ще позволи на жена си и на дъщеря си да общуват с клиентите и приятелите му. Защото целта му беше веднъж завинаги да се освободи от нежеланата любов на Юлила и нямаше ни най-малкото желание да я вижда нея самата. Цялото му същество, целият му разсъдък, цялата енергия, която притежаваше, трябваше да бъде съсредоточена единствено и само върху Гай Юлий Цезар и върху това, което той трябваше да чуе от устата му. Защото думите на Сула трябваше да бъдат посрещнати без ни най-малкото недоверие.