Двамата с Цезар вече бяха имали случай да се поопознаят покрай изпълнението на завещанието на Никополис. Сула беше встъпил в притежание на спестяванията й толкова лесно и с толкова малко угризения, че чак се чудеше как така не са го разкрили. Още по-невероятна му се струваше срещата с цензорите Скавър и Друз, която премина изключително гладко, сякаш тримата играеха добре заучените си роли в някое театрално представление. Всъщност за автор на пиесата можеше спокойно да се обяви Цезар, който изрично бе настоял пред Сула да го придружи, за да може лично да гарантира автентичността на всички документи, които трябваше да се представят пред цензорите. В края на срещата Марк Ливий Друз и Марк Емилий Скавър бяха станали на крака, за да стиснат дружески ръката му и да му поднесат искрените си поздравления. Всичко беше като на сън — но дали нямаше някой ден да се събуди?
И така, без всякакво усилие, един ден Сула се оказа в доста близко познанство с Гай Юлий Цезар, който незабелязано се беше вмъкнал в живота му и сега се радваше на мястото на приятеля, когото никой и за нищо на света не би отпъдил. Самият Сула така и не беше стъпвал в дома на Цезар — двамата се срещаха на Форума. По това време синовете на Цезар се намираха в Африка заедно със зетя си Гай Марий, но затова пък Сула бе имал случай да поопознае Марция, която в продължение на няколко седмици след смъртта на Никополис редовно се отбиваше при Клитумна. И не беше трудно да се долови любопитството, с което тя го наблюдаваше. Сула имаше всички причини да подозира мащеха си, че не е била достатъчно дискретна със съседката си и все някъде се е изпуснала за странните отношения, в които се бяха намирали тримата с Никополис. Дали беше така, той не знаеше, но в едно беше сигурен: Марция винаги беше гледала на него като на човек твърде привлекателен, за да е безопасен. Самата тя обаче с поведението си недвусмислено му подсказваше, че го харесва колкото някоя змия или скорпион.
Когато през октомври Сула потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, вече си беше дал сметка, че не трябва нито минута повече да забавя премахването и на последните спънки пред бъдещето, които му правеше миналото. Трябваше да действа, преди Клитумна да се е възстановила от поредния шок. И за тази цел му беше нужен човек като Гай Юлий Цезар.
Робът, който стоеше на вратата, му отвори веднага и без никакво колебание го пусна, а това подсказваше, че Сула е влязъл в списъка на хората, които господарят му смята за уместно да посреща по всяко време на денонощието.
— Гай Юлий дали ще ме приеме? — попита неканеният гостенин.
— Разбира се, Луций Корнелий. Само почакай за момент — отвърна му момчето и забърза към кабинета на господаря си.
Сула реши да изчака в скромния атрий, който му направи впечатление най-вече с това, че в него не се виждаше почти никаква мебел или украса. В сравнение с него атрият на Клитумна приличаше на преддверие към харема на някой източен деспот. И както си разсъждаваше какви изводи може да си направи човек от един атрий, не щеш ли, появи се Юлила.
Колко ли време й беше отнело да убеди поотделно всички роби, на които можеше да се възложи да стоят на вратата, да й съобщят незабавно, щом Луций Корнелий най-сетне се осмели да посети дома им? А и какво беше това бързане на роба? Та не трябваше ли най-напред да се обади на господаря си?
Тези въпроси се стрелкаха със светкавична бързина из съзнанието на Сула, който подскочи като ударен от гръм при вида на момичето.
Изведнъж коленете му се подкосиха. Посегна да се хване за нещо и ръката му докопа позлатената сребърна кана върху малката масичка до него. Но понеже каната не беше прикрепена към масата, тя съвсем естествено полетя надолу и с все сила се удари о пода, огласявайки цялата къща със своя металически трясък — в същия миг, в който Юлила се хвана с ръце за главата и избяга в къщата.
Каната все едно беше паднала насред Сибилската пещера в Куме, толкова отчетливо се разнесе нейният звън из целия дом. Всичко живо се втурна да види какво става. Сула усещаше как лицето му изгубва и малкото цвят, който притежава, а по цялото му тяло избива студена пот. Беше го обзел внезапен пристъп на страх и тревога, затова реши, че най-разумно ще бъде, ако се отпусне съвсем, ако се строполи върху плочките, ако главата му увисне безпомощно между свитите му колене, а очите му се затворят, опитвайки се да пропъдят образа на онзи скелет, обвит със златистата кожа на Юлила.
Читать дальше