— Заразно ли е? — тревожеше се Клитумна, която изведнъж се усети остаряла, болна и ужасно самотна.
Всички я успокоиха, че не е.
Аутопсията само потвърди диагнозата за бъбречна и чернодробна недостатъчност: и единият, и другият орган се бяха подули и бяха потънали в огромни кръвоизливи. Обвивката на сърцето също беше цялата в кръв, както и стомахът, и червата. Невинната гъба, наречена кой знае защо „Унищожителя“, си беше свършила добре работата.
Сула беше този, който се погрижи за погребението (Клитумна беше твърде опечалена, за да се заеме с каквото и да било) и водеше шествието като главен оплаквач. Зад него се бяха насъбрали голяма част от звездите на комедийните и пантомимните театри в града, както и техните приятели и почитатели. Ако можеше да види колко много хора са дошли на погребението й, Никополис сигурно щеше да бъде доволна.
А когато Сула се прибра в къщата на Клитумна, за своя голяма изненада откри, че там го чака не друг, а Гай Юлий Цезар. Той бързо захвърли тъмната си траурна тога и се присъедини към мащехата си и гостенина й, които се бяха настанили в стаята на домакинята. Много рядко му се беше случвало да общува с Гай Юлий Цезар и в интерес на истината не го познаваше изобщо. Самият факт, че сенаторът си беше направил труда да посети Клитумна единствено заради неочакваната кончина на някаква си гръцка курва, беше достатъчно любопитен, за да накара Сула да пристъпи към разговора с новодошлия възможно най-предпазливо.
— Гай Юлий — поклони се той на гостенина.
— Луций Корнелий — отвърна на поклона му Цезар.
Не си стиснаха ръцете, но когато Сула седна, Цезар възможно най-невъзмутимо се разположи на стола си и по лицето му трудно можеше да се прочете каквато и да е тревога или напрежение. Той се обърна към плачещата Клитумна и любезно й каза:
— Но, скъпа, защо да седиш тук при нас? Марция те чака у дома. Нека икономът ти те заведе при нея. Когато потънат в толкова дълбока скръб, жените могат да потърсят утеха единствено от жени.
Клитумна мълчаливо се отправи към вратата, а щом излезе, посетителят бръкна в тъмната си тога, извади оттам малък свитък и го остави на масата.
— Луций Корнелий, още преди много време приятелката ти Никополис ме беше помолила да напиша завещанието й и да го предам на весталките. Господарката Клитумна е запозната с неговото съдържание, заради което и нямаше нужда да остава, за да го чуе повторно.
— Така ли? — рече Сула твърде объркан. Всъщност и нямаше какво повече да каже, ами му оставаше само да гледа Цезар недоумяващо.
Затова гостът реши да мине по същество:
— Луций Корнелий, господарката Никополис те е направила свой единствен наследник.
Но по лицето на Сула бе изписано все същото недоумение.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Е, предполагам, че ако се изненадвам, то е просто защото никога не съм се замислял над това — изведнъж си възвърна самообладанието той. — Не че има някакво значение. Тъй и тъй, каквото и да е притежавала, изхарчила го е.
Цезар го изгледа изпитателно.
— Тук грешиш. Знаеш много добре, че господарката Никополис беше богата.
— Глупости! — пресече го Сула.
— Истина ти говоря, Луций Корнелий, беше богата. Вярно, че не притежаваше никаква поземлена собственост, но на времето е била омъжена за военен трибун, който от своя страна е спечелил предостатъчно от заловената плячка в Македония. Всичко, което той е оставил на нея, тя го е влагала. Така че в момента спестяванията й възлизат близо на двеста хиляди денарии.
Сега вече удивлението му беше съвсем искрено. До този момент Цезар можеше да си мисли каквото ще за откровеността на събеседника си, но сега си даде сметка, че човекът насреща наистина си няма и понятие какво го очаква. Сула го гледаше със зяпнала уста и не знаеше какво да каже.
Отпусна се назад върху облегалката, скри лицето си в разтрепераните си ръце, чак се разтресе от вълнение и едва-едва промълви:
— Толкова много! Никополис?
— Нито повече, нито по-малко двеста хиляди денарии. Или ако предпочиташ осемстотин хиляди сестерции. Колкото му трябва на човек, за да стане конник.
Сула откри лицето си и невъздържано възкликна:
— О, Никополис!
Цезар се изправи и му подаде ръка. Той я пое, сякаш без да я вижда.
— Не, Луций Корнелий, няма защо да ставаш — сбогува се топло с него Цезар. — Мили човече, не можеш да си представиш колко съм щастлив заради теб. Знам, че засега ще ти е тежко да преглътнеш скръбта си, но също така знам, че отдавна съм се надявал с цялото си сърце някой ден да те застигне по-добра съдба. Още утре сутринта ще се заема със завещанието. Най-добре да се срещнем на Форума във втория час. При храма на Веста. Засега мога само да ти пожелая хубав ден.
Читать дальше