Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Когато Цезар и Марция му помогнаха да се изправи и да ги придружи до таблиния, той само си повтаряше колко е хубаво, дето лицето му така бързо бе успяло да посивее, а устните му — да се обагрят в синкаво — лилаво, защото така наистина приличаше на човек, болен по рождение.

Глътка неразредено вино донякъде го върна в съзнание. Той успя да се настани по-удобно на кушетката и дълбоко да въздъхне, обърсвайки с ръка потта от челото си. Дали някой от тях бе видял какво точно се случи? И къде беше изчезнала Юлила? Какво да каже? Как да постъпи?

Цезар изглеждаше повече от мрачен. Както и Марция.

— Прости ми, Гай Юлий. — Отпи той отново от виното. — Някаква внезапна слабост… Не знам какво точно ми стана.

— Не се притеснявай, Луций Корнелий — успокои го Цезар. — Много добре знам какво ти стана. Току-що с очите си видя призрак.

Не, това не беше човек, който щеше да се остави да го излъжат — поне нямаше да се остави лесно. Беше твърде умен, а и твърде проницателен.

— Това малката ти дъщеря ли беше? — попита Сула.

— Да — отговори му Цезар и кимна на Марция да го остави сам с гостенина. Тя го послуша и си отиде, без дори да измърмори нещо.

— Преди години ми се случваше по-често да ги срещам заедно с приятелките й на Портикус Маргаритария — заобяснява гостът. — Тогава си мислех, че е като всички римски момичета — весела, жизнерадостна, вечно в добро настроение, без никакви лоши помисли… знам ли и аз. А след това веднъж в Палациума… тогава ми беше много тежко, за друго… беше ме обзело нещо като душевна болка, не знам дали ме разбираш…

— Да, много добре те разбирам — кимна бащата.

— Тя си помисли, че ми е зле и ме попита дали не може да ми помогне. Аз самият не се държах много мило с нея: през цялото време си мислех, че човек като теб няма да остане очарован от запознанството на дъщеря си с хора като мене. Но тя не искаше да разбере, пък и на мен не ми даде сърце да бъда истински груб. И знаеш ли какво направи дъщеря ти?

Погледът на Сула беше станал дори по-странен от обикновено, зениците му се бяха разширили неимоверно и сега представляваха две огромни черни точки, около които се забелязваше съвсем тънък ореол от бледосивкаво, а около него втори — този път от сиво-черно. При това гледаха така, сякаш не виждаха нищо, и изобщо му придаваха твърде неестествен вид.

— Какво направи? — попита невъзмутимо Цезар.

— Изплете ми венец от трева! Изплете ми венец от трева и ми го сложи върху главата. Върху моята глава! И тогава видях… видях… нещо !

Настъпи мълчание. Тъй като никой от двамата не знаеше как да го наруши, се получи неловката ситуация всеки да чака другият да каже нещо. В продължение на минути и двамата се опитваха да се съсредоточат върху собствените си мисли, гадаейки дали трябва да гледат на човека срещу себе си като на приятел или като на враг. Но никой не смееше с неуместна реплика да потвърди по-скоро второто.

— Ами — въздъхна Цезар, — всъщност какво искаше да ми кажеш, Луций Корнелий?

Това беше достатъчно, за да се увери Сула, че домакинът вярва в невинността му, независимо от мнението, което трябваше да си е съставил относно поведението на дъщеря си. И в същото време начин най-ясно да му намекне, че повече не му се ще да слуша за нея. Сула, който се чудеше дали да не засегне и въпроса за писмата на Юлила, се овладя тъкмо навреме и мина на друга тема.

Първоначалната цел на посещението му сега му изглеждаше толкова далечна, че чак му се струваше невероятна. Той разкърши снага, стана от кушетката и се настани на един от столовете срещу писалището, както и повече би подхождало на истински мъж. Така в известен смисъл заставаше в положението на клиент.

— Става дума за Клитумна — започна той. — Искаше ми се да поговоря с теб как най-добре да постъпя с нея. Може би би било по-добре, ако поговорех с жена ти, но, разбира се, далеч по-уместно е да чуя първо твоето мнение. Клитумна не е на себе си. Навярно и сам го знаеш. Потисната, рони по цял ден сълзи, загубила е интерес към всичко. Изобщо според мен поведението й е всичко друго, но не и нормално. Дори за такъв печален момент. Просто не знам самият аз как най-добре да постъпя — тук Сула си пое дълбоко дъх. — Задължен съм й, Гай Юлий. Знам, че винаги е била една простовата жена, за която съседите й надали имат кой знае колко добро мнение, но това не ме освобождава от личните ми задължения към нея. Беше добра с баща ми, беше добра и с мен. А не знам как да й се отплатя, наистина не знам.