Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Гладувала си всичкото това време единствено заради Луций Корнелий Сула, така ли? — попита я баща й.

Тя не му отговори.

— Юлила, знаеш, че ще трябва да ми отговориш на въпроса, а мълчанието с нищо няма да ти помогне. Луций Корнелий ли е причината за всичко това?

— Да — промълви девойката.

Гласът на Цезар звучеше ясен, твърд и безпристрастен, но именно заради спокойния му тон думите, които изричаше, се забиваха като ножове в душата на Юлила, защото така баща й говореше само с робите, и то когато са извършили някоя непоправима пакост. Досега Цезар никога не беше приказвал така на дъщерите си.

— Започваш ли поне малко да проумяваш колко мъка, колко тревога, колко умора си причинила на всеки от семейството си в продължение на повече от година? Откакто започна така бързо да слабееш, ти се превърна в нещо като стълб, около който всички останали можеха само да се въртят. Не говоря само за себе си, за майка ти, за братята ти и сестра ти, а и за всички наши честни и предани роби, за приятелите ни, за съседите ни. Та ти едва не ни докара до лудост. И защо беше всичко това? Можеш ли да ми обясниш?

— Не — прошепна Юлила.

— Глупости! Разбира се, че можеш! През цялото време си си играла с нас, Юлила. И то си играла една жестока и егоистична игричка, играла си я с търпение и ум, каквито биха подхождали, и то с право, на някоя истински благородна цел. Но ти си се влюбила — на шестнайсет години ! — в човек, напълно неподходящ за теб, който никога не би си спечелил нашето благоволение. И при това човек, който твърде добре е разбирал положението си и с нищо не ти е давал повод да смяташ, че чувствата ти към него са споделени. Но това не ти е попречило през цялото време с цената на хитрости и измами да следваш упорито своите долни, своите подли и злонамерени цели!… Думите не ми достигат, Юлила — завърши Цезар със същия безизразен глас, с който и беше започнал.

Дъщеря му не успя да се сдържи и неволно потръпна.

Жена му също не успя да се сдържи и също потръпна.

— Изглежда, ще трябва да ти поосвежа паметта, дъще. Ти знаеш ли кой съм аз?

Юлила нито му отговори, нито дори понечи да вдигне глава.

— Погледни ме!

Лицето й се обърна към неговото и две удавени в сълзи очи, уплашени и неразбиращи, се спряха върху неговите.

— Не, виждам, че не знаеш кой съм аз — рече той също тъй спокойно, както беше говорил и досега. — Затова, дъще, редно е аз да ти го кажа. Аз съм главата на семейството, патерфамилиас, абсолютен господар в своя дом. Думата ми е закон. Собствените ми деяния никой друг не може да съди. В границите на своя дом и на своето семейство имам право да говоря и да върша всичко, което пожелая. Нито Сенатът, нито римският народ могат да ми попречат да упражня своята абсолютна власт над дома и семейството си. Защото Рим се е погрижил да си създаде такива закони, които да не засегнат с нищо крепкостта на римското семейство, което зависи единствено от законите на своя патерфамилиас. Ако жена ми ми изневери, Юлила, мога да я убия или да накарам други да я убият. Ако синът ми извърши нещо подло и срамно, нещо, с което не мога да се съглася, ако се поддаде на страха или на някаква глупава идея, внушена му отвън, аз пак имам право да го убия или да накарам да го убият. Ако дъщеря ми изгуби своята непорочност, Юлила, и нея мога да убия или да накарам да я убият. Ако някой, който и да е от моето семейство от жена ми и децата ми до родната ми майка и робите наруши рамките на поведение, които аз считам за благопристойни и отговарящи на общественото ми положение, аз мога да го убия или да накарам да го убият. Разбираш ли ме, Юлила.

Погледът й така и не се беше откъснал от лицето му.

— Да — отвърна му тя.

— Едновременно ми е болно и унизително да ти заявя сега, че ти, дъще, си нарушила рамките на поведение, които смятам за благопристойни. Ти превърна цялото си семейство, включително робите, и най-вече своя патерфамилиас в жертва. Превърна ме в своята кукличка, в своята играчка. И с каква цел? Единствено за да получиш своето егоистично удовлетворение, и то на най-долните си желания.

— Но аз наистина го обичам, тата! — възкликна тя.

Цезар скочи като ужилен, сякаш тези думи го бяха засегнали още по-дълбоко от всичко друго.

— Обичаш го? Какво знаеш ти за това велико и несравнимо състояние на духа, което представлява любовта, Юлила? Как можеш да използваш думата „обичам“, за да дадеш израз на онези низки чувства или подобия на чувства, които изпитваш? Можеш ли да наречеш любов това да тровиш живота на своя любим? Можеш ли да наречеш любов принуждаването на любимия си да върши неща, които той не желае да върши? Това любов ли е, Юлила?