Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Но да не се отвличам, а да мина по същество. Когато Скавър най-сетне забеляза делегацията, той остави настрана купчината договори и като загърби хората, с които смяташе да ги сключва, застана, подобно на някоя каменна статуя, на куриатния си стол. Тогата му се разстилаше властнически над коленете, оставяйки само единия крак да се покаже отдолу — класическата поза.

— Е? — обърна се той към Далматик Понтифекс Максимус, който беше избран за говорител на делегацията.

— Марк Емилий, Сенатът официално прие консултум, с който изисква от теб незабавно да се откажеш от цензорската си длъжност — заяви му другият, който явно никак не се чувстваше щастлив, че трябва да води подобни разговори.

— Няма да го направя — отвърна му Скавър.

— Длъжен си! — изблея Далматик.

— Нищо не съм длъжен! — отсече Скавър и се обърна на другата страна, давайки знак на хората с договорите да се приближат отново. — Та докъде бях стигнал, преди да бъда така грубо прекъснат?

Далматик опита пак:

— Марк Емилий, моля те!

Обаче усилията му бяха възнаградени единствено с крясъците на Скавър, че пикае на всички.

След като Сенатът си беше изстрелял стрелите, въпросът беше отнесен единствено до Плебейското събрание, хвърляйки върху плебса отговорност, която той никога не е носил и не е искал да носи. По-уместно би било, ако със Скавровия случай се занимаеха центуриатните комиции, които, освен че имат по-голям престиж от Плебейското събрание, но и имат прякото задължение да избират цензорите. Ала Плебейското събрание благоволи да обсъди въпроса със Скавровия луструм и накрая беше решено колегията на трибуните да получи последната си задача за годината. Беше им заръчано с цената на всякакви средства да махнат Марк Емилий Скавър от поста му.

И така, вчера, деветото число от декември, десетте народни трибуни, начело с Гай Мамилий Лиметан, се насочиха тържествено към храма на Юпитер Статор.

— Марк Емилий, наредено ми е от страна на римския народ да отнема пълномощията ти като цензор — каза му Гай Мамилий.

— Не съм избран от народа, Гай Мамилий, поради което не виждам как така народът ще ме сваля от длъжност — отвърна му Скавър, на когото плешивото теме лъщеше на слънцето като апетитна зимна ябълка.

— И все пак, Марк Емилий, народът е върховният суверен, а народът казва, че трябва да се откажеш от длъжността си — настоя Мамилий.

— Няма да се откажа! — държеше на своето той.

— В такъв случай упълномощен съм от народа да те арестувам и затворя, докато не се откажеш официално от длъжността си.

— Само посмей да ме докоснеш, Гай Мамилий, и ще заговориш със сопранов гласец! — закани му се Скавър.

При което Мамилий просто се обърна към тълпата, насъбрала се да им гледа спектакъла, и на висок глас обяви:

— Призовавам целия римски народ да свидетелства, че в този миг слагам своето вето върху по-нататъшната дейност на Марк Емилий Скавър като цензор!

С това, разбира се, всичко свърши. Скавър си прибра свитъците с проектодоговорите, даде ги на секретаря си, връчи и сгъваемия си стол от слонова кост на придружаващия го роб и тръгна да се покланя на публиката, която от всички забавления най-много обича да гледа как двама магистрати се препират, а и винаги е имала за свой любимец Скавър, защото е от малкото, у които може да се открие смелостта, ценена толкова много в римските управници. Заслиза тържествено по стъпалата пред храма, по пътя потупа гальовно дорестия кон на Пердика, хвана Мамилий под ръка и напусна бойното поле, отнасяйки всички лаври.“

Цезар въздъхна, облегна се назад върху стола си и реши, че ще е добре да допълни писмото с личния си коментар на новините, които Марий — доста по-пестелив с думите си от тъста си — му беше пратил от Римска Африка, където по всичко изглеждало как Метел с цялата си армия е затънал в блатото на бездействието и за цялото това време поради пълната си некадърност на пълководец не е постигнал кажи-речи никакъв успех срещу Югурта. Поне така твърдеше Марий, макар че неговата версия не се покриваше в нищо с официалните доклади, които Метел изпращаше един подир друг до Сената. Той продължи да пише:

„Скоро ще научиш — ако вече не си го чул, — че Сенатът е удължил пълномощията на Квинт Цецилий в Африка, за да може той от своя страна да си продължи Югуртинската война. Сигурен съм, че това ни най-малко няма да те изненада. Предполагам, че подобно решение ще подтикне Квинт Цецилий към по-активни действия, защото, поне досега, винаги е било прието, щом един управник получи удължаване на пълномощията си в дадена провинция, да не ги губи до мига, в който положението в тази провинция бъде овладяно напълно. Затова и е честа практика консулите в началото на службата си да внимават най-вече да не се провалят, за да не изпуснат империума, който ги очаква за в бъдеще, в случай че военните действия се проточат.